— А, тя имаше много истории — за разни неща, които са й се случили, за тайните, които знаела…
— Нещо за някакво дете — отвлечено дете или убито дете…
— Странни неща си измислят тук. Най-често телевизията им подсказва идеи.
— Не ви ли е трудно да работите тук с всичките тези стари хора? Трябва да е уморително.
— О, не. Обичам старите хора — затова се наех на тази работа.
— Отдавна ли сте тук?
— Година и половина… — тя млъкна. — Само че следващия месец напускам.
— О! Защо?
За първи път в поведението на сестра О’Кийфи се забеляза известна сдържаност.
— Е, нали разбирате, мисис Бересфорд, на човек му трябва промяна…
— Но нали ще вършите същата работа?
— О, да… — Тя взе кожения шал. — Още веднъж много ви благодаря… и ще ми бъде приятно да имам нещо, което да ми напомня за мис Фаншо… Тя беше великолепна дама… Днес няма да намерите много като нея.
5. Изчезването на една възрастна дама
Вещите на леля Ейда пристигнаха навреме. Бюрото бе монтирано и оценено по достойнство. Малката масичка за ръкоделие замени етажерката, която бе захвърлена в един тъмен ъгъл на салона. Картината на бледорозовата къща край моста на канала Тапънс закачи над камината в нейната спалня, където можеше да я гледа всяка сутрин, докато пие чай.
Тъй като съвестта й все още малко я гризеше, Тапънс написа писмо, в което обясняваше как картината е преминала в тяхно владение, но ако мисис Ланкастър си я иска обратно, просто трябва да ги уведоми. Тя го изпрати до мисис Ланкастър, чрез мисис Джонсън, хотел „Кливлънд“, Джордж Стрийт, Лондон.
Това писмо остана без отговор, но след седмица го върнаха с надраскано върху него „Непознат адресат“.
— Колко досадно — рече Тапънс.
— Може би са останали там само за една-две вечери — предположи Томи.
— Мислех си, че са оставили следващия си адрес…
— Написа ли „Моля, препратете“ отгоре?
— Да, написах. Сетих се — ще им позвъня и ще попитам… Трябва да са вписали някакъв адрес в хотелския регистър…
— На твое място щях да изоставя работата — каза Томи. — Защо е цялата тази суетня? Предполагам, че женицата отдавна е забравила картината.
— Все пак мога да опитам.
Тапънс седна до телефона и скоро се свърза с хотел „Кливлънд“.
Няколко минути по-късно тя отиде при Томи в кабинета му.
— Доста странно, Томи — те дори не са били там. Няма мисис Джонсън, няма мисис Ланкастър, няма стаи, запазени за тях, нито каквато и да е следа от тяхно предишно посещение.
— Сигурно мис Пакард е сгрешила името на хотела. Записала го е в бързината, после го е изгубила или си го е спомнила погрешно. Нали знаеш, често стават такива работи.
— Не и в „Слънчевото било“, бих казала. Мис Пакард винаги е толкова точна.
— Може би не са проверили предварително в хотела, той се е оказал пълен и те са отишли някъде другаде. Знаеш как е с хотелите в Лондон. Необходимо ли е да продължаваш със суетнята?
Тапънс се оттегли, но след малко се върна.
— Знам какво ще направя. Ще позвъня на мис Пакард и ще взема адреса на адвокатите…
— Какви адвокати?
— Не си ли спомняш, че спомена някаква адвокатска кантора, която уреждала всичко, защото Джонсънови били в чужбина?
Томи, който работеше върху речта за една конференция, на която скоро щеше да присъства и си мърмореше под носа „… най-уместната политика, ако се появи такава наложителност…“, каза:
— Как се пише „наложителност“, Тапънс?
— Чу ли ме какво казах?
— Да, много добра идея… великолепна… отлична… направи го…
Тапънс излезе, върна се и рече:
— Н-а-л-о-ж-и-т-е-л-н-о-с-т.
— Не може да бъде… Сигурна ли си?
— Какво пишеш?
— Доклад, който ще изнеса пред МОАС и бих искал да ме оставиш на спокойствие.
— Извинявай.
Тапънс изчезна, а Томи продължи да пише изречения, след което да ги задрасква. Лицето му току-що започваше да просветва, а темпото му на работа се ускори, когато вратата се отвори още веднъж.
— Готово — каза Тапънс. — „Партингфорд, Локъридж и Харисън“, Линкълн Теръс 32, телефон Холбърн — 051386. Действащият член на фирмата е мистър Екълс — тя остави лист хартия до лакътя на Томи. — Сега се захващай ти!