— Не! — каза Томи твърдо.
— Да! Леля Ейда е твоя леля.
— Какво общо има леля Ейда? Мисис Ланкастър не ми е леля.
— Но това са адвокати — настоя Тапънс. — Мъжка работа е да се контактува с адвокати. Те мислят, че жените са глупави и не им обръщат внимание…
— Много правилна гледна точка — отбеляза Томи.
— О! Томи… помогни ми. Обади им се, а аз ще намеря речника и ще проверя как се пише „наложителност“.
Томи я изгледа, но отиде. Най-накрая се върна и твърдо рече:
— Този въпрос сега е приключен, Тапънс.
— Свърза ли се с мистър Екълс?
— В интерес на истината свързах се с някой си мистър Екълс, който без съмнение е канарчето на фирма „Партингфорд, Локъридж и Харисън“. Само че той беше напълно информиран и приказлив. Цялата кореспонденция минава през „Садърн Каунтис Банк“, клонът в Хамърсмит, който препраща всичко необходимо. Там, Тапънс, нека да ти го кажа, следата прекъсва. Банките ще препратят всичко, само че няма да кажат никакъв адрес нито на теб, нито на който и да е друг. Имат си правила и се придържат към тях. Устите им са заключени, както на най-надутите ни министър-председатели.
— Добре, ще изпратя писмо чрез банката.
— Направи го… и, за Бога, остави ме на мира… иначе никога няма да си довърша речта.
— Благодаря ти, скъпи — каза Тапънс. — Не знам какво щях да правя без теб. — Тя го целуна по главата.
— Това е най-хубавото подмазване — каза Томи.
Чак следващия четвъртък вечерта Томи внезапно попита:
— Между другото, получи ли някакъв отговор на писмото, което изпрати чрез банката до мисис Джонсън?
— Много мило от твоя страна, че се интересуваш — отвърна Тапънс саркастично. — Не, не съм получила. — Тя добави замислено: — Сигурно въобще няма да получа.
— Защо не?
— Явно не те интересува истински — каза Тапънс хладно.
— Виж какво, Тапънс, знам, че бях доста притеснен… Всичко е заради МОАС… Слава Богу, че е само веднъж в годината.
— Започва в понеделник, нали? За пет дни…
— Четири дни.
— И всички отивате някъде в „Шт-шт“, най-тайната къща в страната, произнасяте речи, четете доклади и изпитвате млади хора за свръхсекретни операции в Европа и света. Забравих какво означава МОАС. Всички тези инициали, които слагат днес…
— Международно обединение за асоциирана сигурност.
— Колко е сложно! И доста смешно. Предполагам, че цялото място е натъпкано с микрофони и всеки знае най-тайните разговори на всички.
— Напълно вероятно — рече Томи ухилено.
— Сигурно ти е приятно?
— Ами да, в известен смисъл. Виждаш много стари приятели.
— Които всички вече са ку-ку, предполагам. Има ли сред тях някой, който да става за нещо?
— Господи, какъв въпрос! Можеш ли да повярваш и за секунда, че мога да отговоря на това с „да“ или „не“…
— Има ли все още добри сред тях?
— На това мога да отговоря с „да“. Някои от тях наистина са много добри.
— Старият Джош ще бъде ли там?
— Да, ще бъде.
— Как изглежда сега?
— Напълно глух, полусляп, схванат от ревматизъм… и ще се изненадаш колко много неща са му известни.
— Разбирам — каза Тапънс. Тя се замисли. — Бих искала и аз да бъда там.
Томи изглеждаше като че ли се извинява.
— Предполагам, че ще намериш с какво да се занимаваш, докато ме няма.
— Бих могла — отвърна Тапънс замислено.
Съпругът й я погледна с онзи неясен страх, който тя можеше винаги да предизвика у него.
— Тапънс… какво си намислила?
— Нищо, все още… Засега само мисля.
— За какво?
— За „Слънчевото било“. И за възрастната дама, която отпива от млякото си и бърбори непринудено за мъртви деца и камини. Това ме заинтригува. Тогава помислих, че ще опитам да разбера нещо повече от нея следващия път, когато отидем да видим леля Ейда… Само че следващ път нямаше, защото леля Ейда умря… Когато отидохме отново в „Слънчевото било“ — мисис Ланкастър беше… изчезнала!
— Искаш да кажеш, че роднините й са я отвели? Това не е изчезване, това е напълно естествено.
— Това е изчезване… няма откриваем адрес… писмата остават без отговор… това е планирано изчезване. Все повече се убеждавам в това.
— Но…