Тапънс прекъсна неговото „но“.
— Слушай, Томи, да предположим, че е извършено престъпление… Всичко изглежда сигурно и укрито… Предположи обаче, че някой от семейството е видял нещо или е знаел нещо, някой стар и приказлив, някой, който бърбори с хората, някой, който, изведнъж разбираш, става опасен за теб… Какво би направил?
— Арсеник в супата ли? — попита Томи весело. — Или да го халосаш по главата? Да го бутнеш по стълбите?
— Това е крайност… внезапната смърт привлича вниманието. Ще потърсиш някой по-прост начин… и ще намериш. Хубав и уважаван дом за възрастни дами. Посещаваш го, представяш се за мисис Джонсън или мисис Робинсън, или пък наемаш някой нищо неподозиращ трети да уреди нещата… Уточняваш финансовите въпроси чрез някоя почтена адвокатска кантора. Вероятно вече си забелязал, че възрастната ти роднина има особености и безобидни самозаблуждения понякога, както повечето възрастни жени… На никого няма да му се стори странно, ако тя кудкудяка за отровено мляко, за мъртви деца зад камината или за зловещи отвличания — никой няма да я слуша. Просто ще си мислят, че това отново са странностите на старата мисис Еди-коя-си — никой няма да забележи въобще.
— С изключение на мисис Томас Бересфорд — каза Томи.
— Добре де — отвърна Тапънс. — Аз забелязах…
— Но защо?
— Не знам точно — каза Тапънс бавно. — Като вълшебните приказки е. Чувствам, палци ме сърбят — значи, злото е на път. Изведнъж се уплаших. Винаги съм си мислила за „Слънчевото било“ като за нормално, щастливо място — и изведнъж започнах да се питам… Само така мога да си го обясня. Исках да разбера нещо повече. А сега бедната стара мисис Ланкастър е изчезнала. Някой я е похитил.
— Защо е трябвало да го правят?
— Единствената причина, за която мога да се сетя, е, че тя е започнала да се влошава — да се влошава от тяхна гледна точка, да си спомня повече, може би, повече да говори с хората, или пък е разпознала някого, или някой я е разпознал, или й е казал нещо, което я е подсетило за минали събития. Както и да е, по една или друга причина, тя е станала опасна за някого.
— Виж какво, Тапънс, все говорим за „нещо“ и „някой“. Това е просто една твоя идея. Не е хубаво да се забъркваш в неща, които не са твоя работа…
— Ти самият в нищо няма да се забъркаш — каза Тапънс. — Така че няма защо да се притесняваш.
— Остави „Слънчевото било“ на спокойствие.
— Не смятам да се връщам пак там. Мисля, че ми казаха всичко, което знаят. Мисля, че там старата жена е била на сигурно място. Искам да разбера къде е сега… Искам да отида при нея, където и да е, навреме… преди да й се е случило нещо.
— Какво, за Бога, мислиш, че може да й се случи?
— Не искам да мисля. Само че съм по следата… ще бъда Прудънс Бересфорд, частен детектив. Спомняш ли си когато бяхме „Брилянтни детективи Блънт“?
— Аз бях Блънт — рече Томи. — Ти беше мис Робинсън, моята частна секретарка.
— Не през цялото време. Във всеки случай с това ще се занимавам, докато ти си играеш на международен шпионаж в имението „Шт-шт“. Ще се заема с операция „Спасяване на мисис Ланкастър“.
— Най-вероятно ще я намериш в чудесно състояние.
— Надявам се да е така. Никой няма да е по-доволен от мен.
— С какво смяташ да започнеш?
— Нали ти казах — първо трябва да помисля. Може би някаква обява? Не, това би било грешен ход.
— Е, бъди внимателна — каза Томи доста неадекватно.
Тапънс не намери за необходимо да отговори.
В понеделник сутринта Албърт, домашната опора на семейство Бересфорд в продължение на дълги години, още откакто бе въвлечен от тях в антикриминални дейности като рижо пиколо, остави подноса с ранния сутрешен чай върху масичката между двете легла, дръпна завесите, обяви, че е хубав ден и оттегли понапълнялата си вече фигура от стаята.
Тапънс се прозя, седна, разтърка очите си, сипа си чаша чай, пусна в нея резенче лимон и отбеляза, че денят може и да изглежда хубав, но човек никога не знае.
Томи се обърна на другата страна и изръмжа.
— Събуди се — каза Тапънс. — Спомни си, че днес ти предстоят успехи.
— О, Боже — рече Томи. — Наистина ми предстоят. — Той също седна в леглото и си сипа чай. Погледна с одобрение картината над камината.
— Трябва да призная, Тапънс, че картината ти е много хубава.
— Това е заради начина, по който слънцето я осветява странично през прозореца.