— Внушава спокойствие — каза Томи.
— Само ако можех да си спомня къде съм я виждала преди.
— Не знам дали това има значение. Все някой ден ще се сетиш.
— Не ми върши работа. Искам да си спомня сега.
— Но защо?
— Нима не разбираш? Тя е единствената следа, която имам. Била е картина на мисис Ланкастър…
— Само че двете неща по никакъв начин не се връзват едно с друго — рече Томи. — Искам да кажа — вярно е, че картината някога е принадлежала на мисис Ланкастър. Но може да е била просто картина, която тя е купила от някоя изложба или я е нарисувал някой от семейството й. Може да е подарък от някого. Взела я е със себе си в „Слънчевото било“, защото я е харесвала. Няма никаква причина да бъде свързана лично с нея. А ако е имало, то тя не би я дала на леля Ейда.
— Тя е единствената следа, която имам — каза Тапънс.
— Просто една хубава, спокойна къща — рече Томи.
— Все едно, мисля, че е празна къща.
— Какво имаш предвид под „празна“?
— Мисля — каза Тапънс, — че никой не живее там. Мисля, че никой никога няма да излезе от тази къща. Никой няма да прекоси моста, никой няма да отвърже лодката и да поеме греблата.
— За Бога, Тапънс — Томи се втренчи в нея. — Какво ти става?
— Помислих си го още първия път, когато я видях — рече Тапънс. — Помислих си: „Колко хубаво би било да живееш в такава къща.“ След това си помислих: „Само че никой не живее там, сигурна съм.“ Това доказва, че съм я виждала и преди. Чакай малко. Чакай малко — сега ще си спомня. Ще си спомня.
Томи я погледна.
— През прозорец — каза Тапънс задъхано. — През прозорец на кола ли? Не, не, ъгълът щеше да бъде друг. Движа се край канала… малък извит мост, розовите стени на къщата, двете тополи, повече от две. Имаше много тополи. Боже мой, Боже мой, ако можех…
— О, Тапънс, откажи се.
— Все пак ще се сетя за това.
— Всемогъщи Боже — Томи погледна часовника си. — Трябва да побързам. Ти и твоята картина.
Той скочи от леглото и се забърза към банята. Тапънс се отпусна на възглавниците си и затвори очи, като се опитваше да извика спомена, който си оставаше все така неуловим.
Томи си наливаше втора чаша кафе в дневната, когато Тапънс се появи, сияеща триумфално.
— Сетих се! Знам къде съм виждала къщата. Беше през прозореца на влак.
— Къде? Кога?
— Не зная. Трябва да помисля. Помня, че си казах: „Някой ден ще дойда да разгледам тази къща“… Опитах се да видя и името на следващата гара, но нали знаеш какви са железниците днес. Премахнаха половината гари, а другата половина, през която преминахме, са порутени, по пероните расте трева, няма табели с имената, въобще — нищо.
— Къде, по дяволите, е куфарчето ми? Албърт!
Започна трескаво търсене.
Томи се върна, за да каже запъхтяно „довиждане“. Тапънс седеше и замислено гледаше едно пържено яйце.
— Довиждане — рече Томи. — И, за Бога, Тапънс, недей да се бъркаш в нещо, което не е твоя работа.
— Струва ми се — каза Тапънс замислено, — че това, което наистина ще направя, са няколко пътувания с влак.
Томи изглеждаше леко облекчен.
— Да — каза той окуражаващо, — много добре. Купи си зонен билет. Има няколко схеми, по които можеш да пропътуваш хиляда мили из целите Британски острови срещу съвсем прилична твърда цена. Това би трябвало да те върне на земята, Тапънс. Пътувай с всички влакове, за които можеш да се сетиш, където си искаш. Това би трябвало да те забавлява, докато се върна.
— Поздрави Джош от мене.
— Непременно. — После добави, поглеждайки жена си загрижено: — Бих искал да можеше да дойдеш с мен. Недей. Няма да вършиш нищо неразумно, нали?
— Разбира се, че не — отвърна Тапънс.
6. Тапънс по следата
— Боже мой — въздъхна Тапънс. — Боже мой.
Тя се огледа с мътен поглед. Никога, каза си тя, не съм се чувствала по-нещастна. Естествено тя знаеше, че Томи ще й липсва, но нямаше представа до каква степен ще й липсва той.
През целия си дълъг семеен живот те не се бяха разделяли за дълго въобще. Още преди сватбата си те се наричаха двойка „млади авантюристи“. Бяха преминали през разнообразни премеждия и опасности заедно, бяха се оженили, имаха две деца и точно когато светът им изглеждаше доста скучен и на средна възраст, избухна Втората световна война и по някакъв почти невероятен начин те отново бяха въвлечени в периферията на британското разузнаване. Малко необичайна двойка, те бяха вербувани от един тих, незабележим човек, който се представи като „мистър Картър“, но чиято дума явно се чуваше от всички. Преживяха приключения и за пореден път ги преживяха заедно. Това, между другото, не бе планирано от мистър Картър. Вербуван беше само Томи. Само че Тапънс, прилагайки цялата си природна съобразителност, така беше успяла да подслуша, че когато Томи пристигна в пансиона на морския бряг в ролята на „мистър Медоуз“, първия човек, когото срещна, беше дама на средна възраст, която сръчно боравеше с куки за плетене. Тя го бе погледнала с невинни очи и той бе принуден да я поздрави като мисис Бленкинсоп. От този момент нататък те заработиха като двойка.