„Обаче — каза си Тапънс — този път не мога да го направя.“
Никакво подслушване, съобразителност или каквото и да е нямаше да я допусне до тайните на имението „Шт-шт“ и до интригите на МОАС. Просто един клуб на старите момчета, помисли си тя с горчивина. Без Томи апартаментът бе празен, светът бе самотен и „Какво, по дяволите — мислеше си Тапънс, — ще правя със себе си?“
Въпросът наистина бе чисто риторичен, тъй като Тапънс вече бе направила първите стъпки от плана, който имаше за себе си. Този път не ставаше дума за разузнаване, контрашпионаж или нещо подобно. Нищо официално. „Прудънс Бересфорд, частен детектив, ето това съм аз“ — си каза Тапънс.
След като набързо скалъпеният обяд бе разчистен, масата в дневната бе покрита с железопътни разписания, пътеводители, карти и няколко стари дневници, които Тапънс бе успяла да изрови отнякъде.
Веднъж през последните три години (не повече, сигурна беше) тя бе пътувала с влак и бе забелязала една къща през прозореца на вагона. Само че кое точно пътуване?
Както повечето хора в наши дни, Бересфордови пътуваха главно с кола. Пътуванията им с влак бяха малко и нарядко. Шотландия, разбира се, когато отиваха при омъжената им дъщеря Дебора — само че това беше нощно пътуване. Пензънс — лятната ваканция, но Тапънс знаеше тази линия наизуст.
Не, това беше много по-обикновено пътуване.
С усърдие и постоянство Тапънс направи подробен списък на всички възможни пътувания, които биха могли да отговарят на това, което търсеше. Едно-две конни надбягвания, посещение в Нортамбърлънд, две вероятни места в Уелс, едно кръщене, две сватби, една разпродажба, на която бяха присъствали, няколко кутрета, които веднъж бе занесла на един приятел — той ги бе отгледал, но почина от грип. Срещата се бе състояла на една безлюдна гара, чието име не можеше да си спомни сега.
Тапънс въздъхна. Може би трябваше да възприеме предложението на Томи — да си купи някакъв обиколен билет и всъщност да пропътува почти всички възможни железопътни маршрути.
В една малка тетрадка беше нахвърляла всякакви откъслечни спомени — смътни проблясъци — в случай че можеха да потрябват.
Шапка, например… Да, шапка, която бе захвърлила на полицата за багаж. Носеше шапка, значи — сватба или кръщене, в никакъв случай кутрета.
Или — друг проблясък — беше си захвърлила обувките, защото краката я боляха. Да, определено беше така… в този момент гледаше къщата и си захвърли обувките, защото я боляха краката.
В такъв случай това определено е било обществено задължение, на което е отивала или от което се е връщала… Връщала се е, разбира се, заради болките в краката от цял ден носене на най-хубавите си обувки. Каква беше шапката? Защото това би могло да помогне… шапка с цветя… за сватба през лятото… или зимна шапка от кадифе?
Тапънс беше заета с нахвърлянето на подробности от железопътните разписания на различните маршрути, когато Албърт дойде да попита какво би желала за вечеря… и какво би искала да поръча от месаря и бакалина.
— Мисля, че няма да съм тук през следващите няколко дни — каза Тапънс. — Така че няма нужда да поръчваш нищо. Ще предприема няколко пътувания с влак.
— Ще желаете ли сандвичи?
— Може би. Вземи шунка или нещо такова.
— Искате ли яйца или сирене? Има и консерва пастет в килера. От доста отдавна седи там, може би е време да се изяде.
Това беше малко зловеща препоръка, но Тапънс рече:
— Добре, това ще свърши работа.
— Желаете ли да бъдат изпратени някакви писма?
— Дори не зная още къде отивам — каза Тапънс.
— Разбирам — отвърна Албърт.