„По кой път? — рече Тапънс. — Кой знае? Аз не знам.“
Тя избра левия.
Той лъкатушеше напред, извивайки ту наляво, ту надясно. Най-накрая направи един последен завой, разшири се и изкачи един хълм, като излезе от гората в открита низина.
След преодоляването на билото започна стръмно спускане надолу. Недалеч прозвуча печален писък…
„Като че ли е влак“ — помисли си Тапънс с внезапна надежда.
Наистина беше влак… Под нея се разкри гледката на железопътна линия и един товарен влак, който надаваше отчаяни писъци, докато пухтеше напред. Оттатък беше каналът, а на другия бряг на канала имаше една къща, която Тапънс разпозна; над канала се извиваше малък мост от розови тухли. Тапънс премина много внимателно по тесния мост. След моста пътят продължаваше, като къщата остана от дясната страна. Тапънс караше нататък, търсейки път, по който да влезе. Явно нямаше такъв. Доста висока стена ограждаше къщата от пътя.
Сега къщата се падаше вдясно. Тя спря колата, върна се до моста и погледна онази част от къщата, която можеше да се види оттам.
Повечето високи прозорци бяха затворени със зелени капаци. Къщата изглеждаше пуста, спокойна и приветлива под лъчите на залязващото слънце. Нищо не предполагаше, че някой живее вътре. Тя се върна до колата и подкара още малко по-нататък. Невисоката стена продължаваше от дясната страна. Лявата страна на пътя представляваше жив плет, отвъд който започваха зелени ливади.
Скоро тя стигна до порта от ковано желязо. Тапънс паркира колата край пътя, слезе и се приближи, за да погледне през железата на портата. Изправена на пръсти, тя успя да надникне отгоре. Видя една градина. Мястото със сигурност не беше ферма сега, въпреки че някога може да е било. Вероятно е било част от ливадите отвъд. Градината бе поддържана и култивирана. Не беше особено подредена, но изглеждаше, като че ли някой доста неуспешно се опитва да я поддържа подредена.
От портата започваше пътека, която заобикаляше градината и завиваше към къщата. Вероятно това трябваше да е парадният вход, въпреки че не изглеждаше като такъв. Това бе незабележима, но здрава врата — задният вход. От тази страна къщата изглеждаше съвсем различно. Като начало, не беше празна. Беше обитаема. Прозорците бяха отворени, зад тях се вееха пердета, край вратата имаше кофа за боклук. В далечния край на градината Тапънс видя едър, възрастен мъж, който копаеше бавно и методично. Погледната оттук, къщата със сигурност не криеше никакво очарование — никой художник не би горял от желание да я нарисува. Това беше просто една къща и в нея живееше някой. Тапънс се зачуди. Колебаеше се. Трябваше ли да продължи ида забрави къщата напълно? Не, не можеше да направи това след всички усилия, които бе положила. Колко беше часът? Погледна часовника си, но той бе спрял. Отвътре долетя звук на отваряща се врата. Тя отново погледна през портата.
Вратата на къщата се бе отворила и една жена излезе оттам. Тя остави на земята бутилка мляко и, докато се изправяше, хвърли поглед към портата. Видя Тапънс, поколеба се за миг, след което, явно взела решение, се приближи по пътеката до портата. „Хей — рече си Тапънс, — хей, та това е добра вещица!“
Жената беше около петдесетте. Имаше дълга рошава коса, която се вееше зад нея, подета от вятъра. Това смътно напомни на Тапънс картина (от Невинсън може би?) на млада вещица, яхнала метла. Може би заради това й дойде наум подобно определение. Само че в тази жена нямаше нищо младо или хубаво. Тя бе на средна възраст, лицето й бе набръчкано и бе облечена доста неугледно. На главата й се крепеше нещо като островърха шапка, а носът и брадичката й вървяха един срещу друг. Описанието й може да звучи зловещо, но видът й не бе зловещ. Като че ли тази жена беше изпълнена с безкрайни добри намерения. Да — помисли са Тапънс, — ти си точно като вещица, само че си добра вещица. Сигурно си това, което хората наричат „бяла вещица“.
Жената слезе колебливо до портата и заговори. Гласът й бе приятен, със слаб провинциален гърлен изговор.
— Търсите ли нещо? — попита тя.
— Моля за извинение — каза Тапънс. — Сигурно го намирате за много невъзпитано да надничам така в градината ви, само че… само че… чудех се за тази къща.