Тапънс тръгна бавно по пътеката между пейките, като разглеждаше паметните табелки по стените. В ранните години най-добре представено беше някое си семейство Уорендър. Всичките бяха от Манастира, Сатън Чансълър. Капитан Уорендър, майор Уорендър, Сара Елизабет Уорендър, обичната жена на Джордж Уорендър. Една малко по-нова табелка отбелязваше смъртта на Джулия Старк (друга обична жена) на Филип Старк, също от Манастира, Сатън Чансълър… явно Уорендър бяха измрели. Никоя от табелките не беше интересна, нито навеждаше на някакви мисли. Тапънс излезе от църквата и я заобиколи отвън. Външността, помисли си тя, бе много по-привлекателна от интериора. „Ранна готика“ — каза си Тапънс, която бе запозната с църковната архитектура. Самата тя не обичаше особено ранната готика.
Църквата беше доста голяма и тя си помисли, че селото Сатън Чансълър някога трябва да е било много по-важен център на провинциалния живот, отколкото бе сега. Тапънс остави колата, където си беше и тръгна към селото. Имаше селски магазин, поща и около дузина къщи или вили. Една-две от тях бяха със сламени покриви, но останалите бяха доста обикновени и непривлекателни. В края на селската улица бяха шестте къщи на кметството, които изглеждаха малко не на място. Месингова табела върху една врата гласеше „Артър Томас, почистване на комини“.
Тапънс се зачуди дали някой отговорен агент по недвижими имоти би си предложил услугите за къщата край канала, която със сигурност имаше нужда от тях. „Колко съм глупава — помисли си тя, — да не попитам за името на къщата.“
Тя бавно тръгна обратно към църквата и колата си, като поспря, за да разгледа по-внимателно църковния двор. Той й хареса. В него имаше съвсем малко нови гробове. Повечето от надгробните камъни отбелязваха викториански погребения — наполовина изтрити от лишеите и времето. Старите камъни бяха привлекателни. Някои от тях представляваха изправени плочи с херувими отгоре, с венци около тях. Тя се разходи наоколо, като четеше надписите. Отново Уорендърови. Мери Уорендър, 47 години, Алис Уорендър, 33 години, полковник Джон Уорендър, убит в Афганистан. Различни деца от семейство Уорендър — всички горчиво оплаквани — и красноречиви стихове с благочестиви помисли. Тя се запита дали някой от Уорендърови още живее тук. Очевидно са престанали да ги погребват тук. Не можа да намери надгробен паметник с по-късна дата от 1843 година. Като заобиколи голямото тисово дърво, тя се натъкна на възрастен свещеник, който се бе привел над редица стари надгробни камъни близо до стената зад църквата. Той се изправи и се обърна, щом Тапънс се приближи.
— Добър ден — каза той любезно.
— Добър ден — отвърна Тапънс и добави: — Разглеждах църквата.
— Викторианското обновяване я е съсипало — каза свещникът.
Имаше приятен глас и мила усмивка. Изглеждаше около седемдесетте, но Тапънс прецени, че възрастта му не е чак толкова напреднала, въпреки че със сигурност имаше ревматизъм и не се държеше стабилно на краката си.
— Твърде много пари са хвърлени във викторианско време — каза той тъжно. — Твърде много железария. Били са религиозни, но, за съжаление, не са имали никакво артистично чувство. Никакъв вкус. Видяхте ли източния прозорец? — Той потръпна.
— Да — отвърна Тапънс. — Ужасен е — рече тя.
— Абсолютно съм съгласен с вас. Аз съм викарият — добави той напълно излишно.
— Така си и помислих — каза Тапънс учтиво. — Отдавна ли сте тук? — попита тя.
— От десет години, скъпа — отговори той. — Енорията е хубава. Добри хора — тези, които са останали. Много съм щастлив тук. Не обичат много моите служби — прибави тъжно той. — Правя, каквото мога, но, разбира се, не мога да претендирам, че съм съвсем модерен. Седнете — добави той гостоприемно, като махна към близкия надгробен камък.
Тапънс седна с благодарност, а викарият се настани на съседния.
— Не мога да стоя прав дълго време — каза той извиняващо. После прибави: — Мога ли да направя нещо за вас или просто минавате оттук?
— Ами всъщност просто минавам — рече Тапънс. — Реших само да погледна църквата. Загубих се с колата, докато се лутах из алеите тук.
— Да, да. Много е трудно да откриеш пътя из тези места. Много от табелите са изпочупени, нали разбирате, а кметството не ги поправя, както би следвало. — Той продължи: — Не знам дали това има голямо значение. Хората, които карат по тези пътища, обикновено не отиват никъде конкретно. Хората, които отиват някъде, карат по главните пътища. Ужасно е — повтори той. — Особено новата магистрала. Поне аз мисля така. Шумът, скоростта и безразсъдното шофиране. Ах! Не ми обръщайте внимание, аз съм един стар мърморко. Никога няма да познаете какво правя тук — продължи той.