— Видях, че разглеждахте някои от надгробните камъни — каза Тапънс. — Вандалщини ли е имало? Да не би младежи да са ги чупили?
— Не. На човек понякога му идват такива мисли наум, с всичките тези изпочупени телефонни кабини и прочие неща, които правят невръстните вандали. Бедните деца, не са виждали нищо по-хубаво, предполагам. Не могат да измислят нищо по-забавно от това да чупят. Тъжно е, нали? Много тъжно. Не — каза той, — тук такива бели не е имало. Тукашните деца като цяло са добри. Просто търся един детски гроб.
Тапънс се размърда върху нейния камък.
— Детски гроб ли? — каза тя.
— Да. Един човек ми писа. Някой си майор Уотърс, пита дали случайно някакво дете не е погребано тук. Погледнах в енорийския регистър, разбира се, но там нямаше записано такова име. Все едно, дойдох тук и започнах да оглеждам камъните. Помислих си, разбирате ли, че този, който ми е писал, може да е попаднал на грешно име или да е станала грешка.
— Какво е кръщелното име? — попита Тапънс.
— Той не знаеше. Може би Джулия, на името на майката.
— На колко години е било детето?
— Пак не беше сигурен… Цялата работа е доста неясна. Самият аз смятам, че този човек е сбъркал селото. Не мога да си спомня Уотърсови да са живели тук, нито пък съм чувал за тях.
— Ами Уорендърови? — попита Тапънс, като си спомни за имената в църквата. — Църквата като че ли е пълна с техни табелки, освен това много от надгробните камъни тук са техни.
— А, това семейство вече е измряло. Имали са много хубава собственост, един стар манастир от четиринадесети век. Изгорял е. О, почти преди сто години и предполагам, че останалите Уорендърови са си заминали и повече не са се връщали. Един богат викторианец, на име Старк, построил нова къща на онова място. Много грозна къща, но казват, че била удобна. Бани, нали разбирате, и така нататък. Предполагам, че тези неща са важни.
— Изглежда ми много странно — каза Тапънс — някой да ви пише и да ви пита за някакъв детски гроб. Някой роднина, може би?
— Бащата на детето — каза викарият. — Сигурно е някоя от военновременните трагедии. Брак, който се е разпаднал, когато съпругът е бил на служба в чужбина. Младата жена е избягала с друг мъж, докато съпругът е бил надалеч. Имало е и дете, дете, което той никога не е виждал. Щеше да е вече голяма, предполагам, ако беше жива. Трябва да е било преди повече от двайсет години.
— Не е ли минало много време, преди да започне да я търси?
— Очевидно наскоро е чул, че въобще е имало дете. Получил е информацията съвсем случайно. Цялата история е доста любопитна.
— Какво го е накарало да реши, че детето е погребано тук?
— Вероятно някой, който се е натъкнал на жена му по време на войната, му е съобщил, че тя е казала, че живее в Сатън Чансълър. Случва се, знаете. Срещаш някой приятел или познат, когото не си виждал от години и той ти съобщава минали новини, които не би могъл да разбереш по никакъв друг начин. Само че тя със сигурност не живее тук сега. Никой с това име не е живял тук — поне откакто аз съм тук. Нито пък в съседство, доколкото зная. Разбира се, майката би могла да живее под друго име. Предполагам обаче, че бащата е наел адвокати, следователи и прочие, така че накрая може и да получат някакъв резултат. Нужно е време…
— Ваше ли е бедното дете? — промърмори Тапънс.
— Извинете, скъпа?
— Нищо — каза Тапънс. — Веднъж някой ми каза нещо подобно. „Ваше ли е бедното дете?“ Доста изненадващо е да го чуеш внезапно. Според мен възрастната дама, която ми го каза, не знаеше точно какво приказва.
— Знам, и на мен често ми се случва. Говоря разни работи и не знам какво точно искам да кажа. Много е досадно.
— Сигурно знаете всичко за хората, които живеят тук сега? — попита Тапънс.
— Е, няма кой знае какво за знаене. Да. Защо? Има ли някой, за когото искате да знаете нещо?
— Чудя се дали някога тук е живяла някоя си мисис Ланкастър?
— Ланкастър ли? Не, мисля, че не си спомням такова име.
— Има и една къща — днес карах доста безцелно, нямах намерение да ходя някъде, просто следвах пътя…