Той беше доволен, доколкото Тапънс виждаше, да остави жена си да говори. Самият той повече или по-малко се разсейваше, като през част от времето беше зает с плановете си за следващия ден, който явно щеше да бъде пазарен. Що се отнасяше до Тапънс, нищо не би могло да бъде по-добро за нея. Всичко можеше да се определи с девиза „Искате информация — получавате я“. Мисис Копли беше точно толкова добра, колкото радио или телевизор. Трябваше само да завъртите копчето и думите започваха да се леят, придружени с жестове и много мимики. Не само фигурата й беше като детска гумена топка, лицето й също сякаш бе направено от гума. Различните хора, за които говореше, почти оживяваха в карикатурен вид пред Тапънс.
Тапънс яде бекон, яйца и дебели филии с масло, похвали домашно направения конфитюр от боровинки — любимият й, както честно си призна — и направи всичко, за да попие потока от информация, така че по-късно да може да запише някои неща в тетрадката си. Пред нея се разкри цяла панорама на миналото на този провинциален район.
Нямаше хронологична последователност, което от време на време затрудняваше нещата. Мисис Копли скачаше от преди петнайсет години допреди две години, до миналия месец, след което отново се връщаше някъде през двайсетте години. Всичко това щеше да изисква подбор, а Тапънс се запита дали накрая ще може да научи нещо.
Първият бутон, който натисна, не донесе резултат. Той бе споменаването на мисис Ланкастър.
— Мисля, че е някъде от този край — каза Тапънс, влагайки голяма доза неяснота в гласа си. — Имаше една картина… Много хубава картина, рисувана от художник, който, струва ми се, е известен тук.
— Кого казахте?
— Мисис Ланкастър.
— Не, не си спомням никакви Ланкастърови по тези места. Ланкастър. Ланкастър. Помня, че един господин претърпя автомобилна злополука. Не, мисля си за колата, тя беше „Ланкастър“. Няма мисис Ланкастър. Може ли да е мис Болтън? Сега трябва да е към седемдесетте, струва ми се. Може да се е омъжила за мистър Ланкастър. Тя замина, пътува в чужбина и чух, че се е омъжила за някого.
— Картината, която ми даде леля ми, беше от мистър Боскоубъл… струва ми се, че така се казваше — рече Тапънс. — Какъв прекрасен конфитюр.
— Дори не слагам ябълки, както правят повечето хора. Казват, че правели конфитюра по-хубав, но отнемат целия аромат.
— Да — каза Тапънс, — съгласна съм с вас. Отнемат го.
— Кого казахте? Започваше с „Б“, но не го чух добре.
— Боскоубъл, струва ми се.
— О, много добре си спомням мистър Боскоуън. Я да видим сега. Трябва да има… поне петнайсет години, когато той дойде тук. Идваше няколко последователни години. Мястото му харесваше. Всъщност взе си една къща под наем. Една от къщите на фермера Харт, които той държеше за работниците си. Само че кметството построи нови. Четири нови къщи, специално за работниците. Мистър Б. беше типичен художник — продължи мисис Копли. — Носеше смешни палта. От кадифе, май от памучно кадифе. Обикновено имаха дупки на лактите, освен това носеше зелени и жълти ризи. О, много колоритен беше. Харесваха ми картините му. Една година направи изложба. Мисля, че беше някъде около Коледа. Не, разбира се, че не, трябва да е било през лятото. Той не идваше през зимата. Да, много беше хубаво. Нищо вълнуващо, ако разбирате какво имам предвид. Просто някоя къща с две дървета или чифт крави, които гледат през плета. И всичко е толкова хубаво, в спокойни и приятни цветове. Не като някои от сегашните.
— Много художници ли идват из тези места?
— Не съвсем. О, даже никак. Една-две госпожи идват за лятото и скицират нещо, само че те не ме интересуват. Преди година имаше един младеж, каза, че е художник. Не се бръснеше като хората. Не мога да кажа, че харесвах и картините му. Смешни цветове, намацани както дойде. Нищо не можеш да разпознаеш. Продаде много картини, виж — това успя. И не бяха евтини, имайте предвид.
— Трябваше да бъдат по пет лири — каза мистър Копли така внезапно, че Тапънс чак подскочи.
— Това е мнението на съпруга ми — рече мисис Копли, като се зае отново с ролята на негов преводач. — Той смята, че никоя картина не бива да струва повече от пет лири. Картините не бива да са толкова скъпи. Това искаше да кажеш, нали, Джордж?
— Аха — рече Джордж.
— Мистър Боскоуън е нарисувал онази къща до моста и канала… „Уотърхауз“? Или „Уотърмед“? Така ли се казваше? Днес минах оттам.
— О, дошли сте по онзи път, така ли? Не е кой знае какъв път, нали? Много е тесен. Винаги съм си мислила, че онази къща е усамотена. Аз не бих искала да живея там. Прекалено е усамотено. Не си ли съгласен, Джордж?