— На колко години беше мистър Боскоуън, когато беше тук?
— На четиридесет, мисля, или малко повече. Добре изглеждаше. Малко беше напълнял, но момичетата много си падаха по него.
— Аха — каза мистър Копли. Този път беше предупредително изръмжаване.
— Е, добре, всички знаем какви са художниците — каза мисис Копли, като включи и Тапънс в кръга на знаещите. — Постоянно ходят във Франция, нали разбирате, и възприемат френския начин на живот.
— Не беше ли женен?
— Не, тогава не беше. Не и първия път, когато дойде тук. Малко си падаше по дъщерята на мисис Чарингтън, само че нищо не излезе от тази работа. Много хубаво момиче, но беше прекалено млада за него. Надали имаше повече от двайсет и пет.
— Коя беше мисис Чарингтън? — Тапънс се почувства объркана от въвеждането на нови герои.
„Какво, по дяволите, правя тук всъщност? — помисли си тя, когато внезапно я обляха вълните на умората. — Просто слушам клюки за хората и си въобразявам разни неща като убийства, които съвсем не са верни. Сега разбирам… Всичко започна, когато една мила, но не съвсем наред в главата стара душица се обърка и започна да си припомня историите, които мистър Боскоуън или някой друг като него, който й е дал картината, й е разказал за къщата, легендите, които се носят за някой, зазидан жив в камината, а тя, кой знае защо, е решила, че това е дете. А аз гоня вятъра тук. Томи ме нарече глупачка и имаше право — аз наистина съм глупачка.“
Тя чакаше да се появи пауза в непрестанния поток от приказки на мисис Копли, през която да стане, да пожелае учтиво „лека нощ“ и да се качи да си легне.
Мисис Копли обаче не показваше подобни признаци.
— Мисис Чарингтън ли? О, тя живя в Уотърмед известно време — рече мисис Копли. — Мисис Чарингтън и дъщеря й. Много хубава жена беше, мисис Чарингтън де. Вдовица на някакъв армейски офицер, струва ми се. Доста бяха зле с парите, но къщата се даваше под наем евтино. Много се занимаваха с градината. Тя много обичаше градинарството. Само че не успяваше да поддържа самата къща много чиста. Веднъж или два пъти отидох, за да й направя услуга, но не можех да продължавам. Трябваше да ходя с моя велосипед, нали разбирате, а то е на повече от три километра. По онзи път не вървят никакви автобуси.
— Дълго ли живя тя там?
— Не повече от две-три години, струва ми се. Предполагам, че се уплаши, след като се появиха проблемите. След това тя имаше проблеми и със собствената си дъщеря. Мисля, че се казваше Лилиан.
Тапънс отпи глътка от силния чай, с който бе подсилена вечерята и реши да приключи с мисис Чарингтън, преди да се оттегли.
— Какви бяха проблемите с дъщерята? Мистър Боскоуън ли?
— Не, не беше мистър Боскоуън, дето я вкара в беля. Това не мога да повярвам. Другият беше.
— Кой е другият? — попита Тапънс. — Някой друг, който е живял тук ли?
— Струва ми се, че не беше тукашен. Някой, с когото тя се запознала в Лондон. Май отиде там да учи балет. Или рисуване? Мистър Боскоуън й уреди да посещава някакво училище. Мисля, че беше „Слайт“.
— „Слейд“? — предположи Тапънс.
— Може и така да е. Някакво такова име. Както и да е, тя започна да ходи там и сигурно така се е запознала с онзи младеж. Майка й не го харесваше. Забрани й да се среща с него. Това само щеше да навреди. В известен смисъл тя беше глупава жена. Както повечето офицерски жени, нали знаете. Мислеше си, че момичетата ще правят това, което им се каже. Беше изостанала от времето. Била е в Индия, но когато става въпрос за хубав младеж и когато не държиш момичето си под око, ще видиш, че то не прави това, което му казваш. Особено тя. Той идваше тук, след което те излизаха и се виждаха навън.
— После се появи проблемът, така ли? — попита Тапънс, като използва добре известния евфемизъм, надявайки се, че под тази форма няма да обиди чувството за приличие на мистър Копли.
— Той трябва да е бил, предполагам. Както и да е, всичко си беше на мястото. Видях го много преди собствената й майка да забележи. Красиво създание беше тя. Едра, висока и хубава. Мисля обаче, че тя нямаше да продължи нещата, нали разбирате. Щеше да прекъсне, нали разбирате. Понякога се разхождаше доста налудничаво и си говореше сама. Ако питате мен, той се отнасяше зле с нея, онзи младеж де. Замина си и я изостави, след като разбра какво се е случило. Разбира се, една истинска майка щеше да отиде и да поговори с него, да го накара да разбере какво е неговото задължение, само че мисис Чарингтън нямаше куража да го направи. Както и да е, разбра тя каква е работата и отведе момичето. Затвори къщата, след което я обявиха за продан. Струва ми се, че се върнаха, за да си приберат багажа, но не се появиха в селото, нито разговаряха с някого. Никога повече не се върнаха, нито една от двете. Разправяше се някаква история, но така и не разбрах дали е вярна.