— Някой все ще измисли нещо — каза мистър Копли неочаквано.
— Е, тук си прав, Джордж. Все пак може и да са прави. Случват се такива неща. Освен това, както се казва, момичето не ми изглеждаше съвсем наред.
— Каква беше историята? — запита Тапънс.
— Ами, право да ви кажа, не ми се иска много да говоря. Доста отдавна беше и не искам да кажа нещо, за което не съм сигурна. Дъщерята на мисис Бадкок, Луиз, я разпространи. Ужасна лъжкиня беше това момиче. Приказваше разни работи и от всичко измисляше истории.
— Но каква беше тази? — настоя Тапънс.
— Разправяше, че момичето на Чарингтън първо убило бебето, а после себе си. Каза, че майка й полудяла от мъка и роднините й трябвало да я пратят в приют.
Тапънс отново почувства, че в главата й всичко се обърква. Стори й се, че столът й се люлее. Можеше ли мисис Чарингтън да е мисис Ланкастър? Променила е името си, малко е изкукуригала от мисли за съдбата на дъщеря си. Гласът на мисис Копли продължаваше безпощадно:
— Самата аз никога не съм вярвала нито дума от това. Тази Бадкок можеше да каже, каквото си поиска. Точно тогава не се заслушвахме много в хорските приказки, имахме други работи, за които да се тревожим. Доста бяхме уплашени, цялата провинция, от това, което ставаше наоколо — истински неща…
— Защо? Какво е ставало? — попита Тапънс, като се чудеше какво ли може да се е случило точно в спокойното селце Сатън Чансълър.
— Пишеше го във всички вестници от онова време. Чакайте малко — трябва да е било преди двайсет години. Със сигурност сте щели да го прочетете. Убийства на деца. Първо едно момиченце на девет години. Един ден не се прибрало от училище. Намериха я в Дингли Копс, удушена. Изтръпвам само като си помисля. Е, това беше първото, след около три седмици имаше още едно. От другата страна на Маркет Бейзинг. Само че пак в района, както се казва. Спокойно може да го е направил някой с кола. След това имаше още. Понякога месец или два нищо не се случваше, след което ставаше. Едното беше на не повече от три километра оттук, почти в селото.
— Полицията не откри ли… някой ли не разбра кой го е направил?
— Положиха големи усилия — каза мисис Копли. — Доста скоро задържаха един мъж. Някой от другата страна на Маркет Бейзинг. Казал, че им помагал в разследването. Знаете какво означава това. Веднага си мислят, че са го пипнали. Пъхат вътре първия, който им попадне, но винаги след двайсет и четири часа трябва да го пуснат. Установиха, че не може да е бил той, защото не бил там по това време или пък някой му беше осигурил алиби.
— Ти не знаеш, Лиз — каза мистър Копли. — Може много добре да са знаели кой го е направил. Бих казал, че са знаели. Често става така, поне така съм чувал. Полицията знае кой е, но не могат да намерят доказателства.
— Това са съпругите — каза мисис Копли, — съпругите или майките, или дори бащите. Даже полицията нищо не може да направи, независимо какво си мислят. Майката казва „синът ми вечеря тук тази вечер“ или пък младата му жена казва, че е била с него на кино и че той е бил с нея през цялото време, или бащата казва, че той и синът му са имали работа някъде в полето… Е, какво може да се направи срещу това? Могат да си мислят, че бащата, майката или любимата лъжат, но ако не дойде някой да каже, че е видял момчето, мъжа или който и да е някъде другаде по това време, нищо не могат да сторят. Ужасни времена бяха. Всички наоколо бяхме нащрек. Когато чуехме, че липсва някое дете, организирахме отряди.
— Аха, точно така — каза мистър Копли.
— Тези отряди излизаха и търсеха. Понякога я намираха веднага, а понякога не можеха да я намерят със седмици. Някой път беше съвсем близо до дома си, на такова място, което си мислехме, че вече сме претърсили. Сигурно е бил някой маниак. Ужасно е — рече мисис Копли с благочестив глас, — ужасно е, че има такива хора. Трябва да ги убиват. Самите те трябва да се удушават. Аз самата бих го направила, ако някой ми позволи. Всеки, който убива деца или ги напада. Каква полза има да ги затвориш в някоя лудница и да им осигуряваш всички домашни удобства и хубав живот? Рано или късно ги пускат отново, казват, че са излекувани и ги пращат у дома. Нещо такова беше станало в Норфък. Сестра ми живее там и тя ми е разказвала. Върнал се вкъщи и след два дни нападнал някого. Някои от тия доктори не са с всичкия си да казват, че тези хора са излекувани!