Томи го погледна с голям интерес. С двойна брадичка, с плешива глава, с рунтави вежди и с огромен корем. Помисли си и за леля Ейда, със заченките на мустачки, мрачната й усмивка, металносивата й коса, злобния й поглед. Времето, помисли си той. Какво ли не прави времето с човека! Опита се да си представи един строен млад подофицер и едно хубаво момиче на лунна светлина, но не успя.
— Романтично — каза сър Джосайя Пен с дълбока въздишка. — О, да, романтично. Щях да й направя предложение онази нощ, само че не можеш да правиш предложения, ако си подофицер. Не ти е по джоба. Щеше да се наложи да чакаме пет години, преди да се оженим. Това е прекалено дълъг годеж, за да помолиш някое момиче да се съгласи. Е, добре, знаете как стават работите. Заминах за Индия и мина много време, преди да се върна в отпуск. Писахме си известно време, след което нещата заглъхнаха, както обикновено става. Никога повече не я видях. И все пак, знаете ли, никога не я забравих съвсем. Често си мислех за нея. Дори помня, че веднъж почти й писах, години по-късно. Чух, че била в съседство, където бяхме отседнали няколко души. Помислих си да попитам дали мога да отида да я видя. След това си помислих: „Я не бъди проклет глупак. Сигурно изглежда съвсем различно сега.“ Няколко години по-късно чух един приятел да говори за нея. Казваше, че била една от най-грозните жени, които някога бил виждал. Трудно можех да повярвам, докато го слушах, но сега си мисля, че може би съм имал късмет, че никога повече не я видях. Как е тя сега? Жива ли е още?
— Не. Всъщност почина преди две или три седмици — каза Томи.
— Наистина ли? Наистина ли? Да, трябва да е била… На колко? Трябва да е била на седемдесет и пет или седемдесет или шест? Може би малко по-стара.
— Беше на осемдесет — каза Томи.
— Представи си само. Жизнерадостната чернокоса Ейда. Къде умря? В някой пансион или живееше с компаньон, или… Тя не се омъжи, нали?
— Не — отвърна Томи, — не се омъжи. Беше в един дом за възрастни жени. Всъщност доста хубав том. Казва се „Слънчевото било“.
— Да, чувал съм за него. „Слънчевото било“. Струва ми се, че някаква позната на сестра ми живееше там. Мисис… как се казваше… Май че мисис Карстеърс. Срещали ли сте я?
— Не, почти никого не съм срещал там. Човек отива там просто да посети точно определен роднина.
— Сигурно не е лесно. Имам предвид, че човек никога не знае какво да им каже.
— С леля Ейда беше особено трудно — каза Томи. — Голям тиранин беше, нали разбирате.
— Такава трябва да е била — подсмихна се генералът. — Когато беше момиче, можеше да бъде същински малък дявол, стига да поиска.
Той въздъхна.
— Проклета работа е старостта. Една от приятелките на сестра ми имаше приумици, бедната жена. Казваше, че убила някого.
— Боже мой — каза Томи. — Наистина ли го е направила?
— О, предполагам, че не. Явно никой не мислеше, че го е сторила. Струва ми се — каза генералът, като обмисляше идеята внимателно, — струва ми се, че би могла, нали разбирате. Ако вървиш и жизнерадостно разправяш такива неща наляво-надясно, никой не би ти повярвал, нали? Забавна мисъл, какво ще кажете?
— Кого мислеше, че е убила?
— Един Господ знае. Може би съпруга си? Не го познавам, нито знам как изглежда. Когато я срещнах първия път, тя беше вдовица. Е — добави той с въздишка, — съжалявам за Ейда. Не съм го видял във вестника. Ако бях, щях да изпратя цветя. Букет рози или нещо подобно. Момичетата носеха такива неща на вечерните си рокли. Китка рози на рамото на вечерна рокля. Много хубаво беше. Помня, че Ейда имаше една вечерна рокля — бледоморава, с цвят на хортензия. Бледомораво и розови цветя. Веднъж ми даде една роза. Разбира се, не беше истинска. Изкуствена. Пазих я дълго време, години. Зная — добави той, улавяйки погледа на Томи, — че ви се струва смешно, като си го помислите, нали? Ще ви кажа, момчето ми, когато наистина остареете и изкуфеете като мен, отново ще станете сантиментален. Е, мисля, че е по-добре да се махам и да се върна на последното действие на това смехотворно представление. Поздравете мисис Томи, когато се върнете у дома.
Във влака на следващия ден Томи си спомни отново този разговор, като се усмихваше и пак опитваше да си представи страховитата си леля и пламенния генерал-майор в младежките им години.
„Трябва да го разкажа на Тапънс. Това ще я разсмее — рече си Томи. — Чудя се какво ли е правила, докато ме нямаше?“
Той се усмихна на себе си.