„Можеше да се досети, че се тревожа“ — каза си Томи. Естествено, той не се тревожеше — не и за Тапънс. С Тапънс винаги всичко беше наред. Албърт обаче внесе колебание в настроението му.
— Надявам се да не е претърпяла злополука — отбеляза той, предлагайки на Томи чиния зеле и клатейки мрачно глава.
— Махни това. Знаеш, че мразя зеле — каза Томи. — Защо трябва да е претърпяла злополука? Часът е едва девет и половина.
— В наши дни е чисто самоубийство да си на път — каза Албърт. — Всеки може да катастрофира. Телефонът иззвъня.
— Това е тя — рече Албърт. Той припряно остави чинията със зеле на страничната масичка и забързано излезе от стаята. Томи стана, изостави порцията си пиле и го последва. Точно изричаше „Аз ще вдигна“, когато чу Албърт да казва:
— Да, сър? Да, мистър Бересфорд си е вкъщи. Ето го — той се обърна към Томи: — Търси ви доктор Мъри, сър.
— Доктор Мъри ли? — Томи се замисли за момент. Името му звучеше познато, но в момента не можеше да се сети кой е доктор Мъри. Ако Тапънс бе направила катастрофа… след това с въздишка на облекчение си спомни, че доктор Мъри е лекарят, който се грижи за възрастните жени в „Слънчевото било“. Навярно някаква формалност около погребението на леля Ейда. Истински син на своето време, Томи веднага реши, че трябва да става въпрос за документи, нещо, което трябва да се подпише от него или от доктор Мъри.
— Ало — рече той, — Бересфорд на телефона.
— О, радвам се, че ви намерих. Помните ме, надявам се. Грижех се за леля ви, мис Фаншо.
— Да, разбира се, че ви помня. Какво мога да направя за вас?
— Всъщност бих искал да разменим няколко думи. Не знам дали бихме могли да си уговорим среща, може би в града някой ден?
— О, да, сигурно. Няма проблеми. Но… ъ-ъ-ъ… Нещо, което не е за телефон ли?
— Не бих искал да говоря по телефона. Не е много спешно. Не искам да се преструвам, че е, но ми се иска да поприказваме.
— Нещо не е наред ли? — попита Томи и се зачуди защо го каза. Защо трябваше да има нещо, което да не е наред?
— Не съвсем. Може би правя от мухата слон. Сигурно е така, само че се случиха някои доста любопитни неща в „Слънчевото било“.
— Свързано ли е с мисис Ланкастър? — попита Томи.
— Мисис Ланкастър ли? — докторът звучеше изненадано. — О, не. Тя напусна преди известно време. Всъщност преди леля ви да почине. Това е нещо съвсем различно.
— Не си бях у дома и току-що се връщам. Може ли да ви обадя утре сутринта и да се уговорим тогава?
— Добре. Ще ви дам телефонния си номер. До десет утринта ще бъда в кабинета си.
— Лоши новини ли? — попита Албърт, когато Томи се върна в трапезарията.
— За Бога, недей да пророкуваш, Албърт — каза Томи раздразнено. — Не, разбира се, че няма лоши новини.
— Мислех си, че може би госпожата…
— Тя е добре — каза Томи. — Винаги е така. Сигурно тича подир някоя налудничава идея или нещо такова… Нали знаеш каква е. Повече няма да се тревожа. Махни тази порция пиле. Претоплил си я във фурната и не става за ядене. Донеси ми кафе. След това ще си легна.
— Може би утре ще има писмо. Забавяне в пощата — знаете какви са нашите пощи — или пък телеграма от нея, а може и да се обади.
Но на следващия ден нямаше писмо… нямаше телефонно обаждане… нямаше телеграма…
Албърт на няколко пъти погледна Томи, като отваряше устата си, после пак я затваряше, преценявайки доста вярно, че мрачните му предсказания не биха намерили топъл прием.
Най-накрая Томи се смили над него. Сложи в устата си последна хапка препечена филия със сладко, отпи глътка кафе и рече:
— Добре, Албърт, ще го кажа първи: къде е тя? Какво й се е случило? И какво ще правим ние?
— Да се обадим в полицията, сър?
— Не съм сигурен. Разбираш ли… — Томи млъкна.
— Ако е претърпяла злополука…
— Тя си носи шофьорската книжка… и един куп документи за самоличност… От болниците веднага съобщават такива неща, свързват се с роднините и така нататък. Не искам да действам прибързано… тя… тя може да не го одобри. Нямаш никаква представа… никаква представа въобще. Албърт, къде може да е отишла… Нищо ли не каза? Никакво селище… или графство. Не спомена ли някакво име?