— Всъщност — каза Робърт — ако искаше да я продаваш, днес щеше да я продадеш доста изгодно. Нямаше да е така преди десет години. Само че Боскоуън тъкмо се връща отново на мода.
— Боскоуън ли? — погледна го Томи въпросително. — Това ли е името на художника? Видях, че подписът започва с „Б“, но не можах да разчета името.
— О, това е несъмнен Боскоуън. Много известен художник преди двайсет и пет години. Продаваше се добре, правеше много изложби. Хората го купуваха непрекъснато. Художник с отлична техника. След това, както обикновено става, излезе от мода. Накрая почти никак не се търсеха негови творби, но сега отново се възражда. Той, Стичуърт и Фондела. Изгряват отново.
— Боскоуън — повтори Томи.
— Б-о-с-к-о-у-ъ-н — каза Робърт услужливо.
— Още ли рисува?
— Не. Мъртъв е. Почина преди няколко години. Беше доста възрастен. Струва ми се, че умря на шейсет и пет. Знаеш ли, много плодотворен художник. Остави много платна. Всъщност смятаме да направим негова изложба тук след четири-пет месеца. Мисля, че сме длъжни да го направим. Защо се интересуваш толкова от него?
— Дълга история — каза Томи. — Тия дни ще те поканя на обяд и ще ти разкажа всичко от начало. Доста дълга, сложна и наистина много идиотска история. Искам да науча всичко за този Боскоуън и случайно ако знаеш къде е тази къща, която е изобразена тук.
— Последното въобще не мога да ти кажа. Това е от нещата, които той рисуваше, нали разбираш. Малки провинциални къщи, обикновено на доста изолирани места, понякога — някоя ферма, друг път — просто една-две крави. Някоя каручка в далечината от време на време. Спокойни селски сцени. Нищо надраскано или замазано. Понякога повърхността изглежда почти като емайл. Странна техника беше това и хората я харесваха. Голяма част от нещата, които рисуваше, бяха във Франция, най-вече в Нормандия. Църкви. Имам една негова картина тук. Почакай малко да я донеса.
Той отиде до началото на стълбите и извика на някой долу. Скоро се върна обратно, като държеше малко платно, което постави на друг стол.
— Ето — рече той, — църква в Нормандия.
— Да — каза Томи, — разбирам. Същите неща. Жена ми казва, че никой не живеел в къщата — тази, която донесох. Сега разбирам какво е имала предвид. Виждам, че никой не посещава службите в тази църква и никога няма да го направи.
— Е, може би жена ти е доловила нещо. Тихи, спокойни места, предимно необитаеми. Знаеш ли, той не рисуваше много хора. Понякога има някоя и друга фигура в пейзажа, но по-често няма. Мисля, че по някакъв начин това им придава особеното очарование. Нещо като чувство на изолираност. Като че ли е премахнал всички човешки същества и провинциалното спокойствие е още по-хубаво без тях. Вероятно именно затова масовият вкус отново се връща към него. Твърде много хора има днес, твърде много коли, твърде много шум по улиците, твърде много шумотевица и суета. Спокойствие, идеално спокойствие. Да оставиш всичко на природата.
— Да, сигурно си прав. Какъв човек беше той?
— Не го познавах лично. Беше преди моето време. По думите на всички бил е доволен от себе си. Вероятно са го смятали за по-добър художник, отколкото е бил всъщност. Малко си е предавал важност. Бил е симпатичен на вид, харесвал се е. Не е бил безразличен към момичетата.
— И нямаш представа къде е този провинциален кът? Предполагам, че е в Англия.
— Струва ми се, че да. Искаш ли да разбера?
— Можеш ли?
— Вероятно е най-добре да питаме жена му, по-скоро вдовицата му. Той се ожени за Ема Уинг, скулпторката. Доста е известна, но не е много продуктивна, въпреки че има много силни работи. Би могъл да питаш нея. Живее в Хампстед. Мога да ти дам адреса. Напоследък водим оживена кореспонденция с нея във връзка с изложбата на съпруга й, която подготвяме. Имаме и няколко от по-малките й скулптури. Сега ще ти донеса адреса.
Той отиде до бюрото, отвори една тетрадка, надраска нещо върху една картичка и се върна обратно.
— Заповядай, Томи — рече той. — Не зная каква е тази дълбока и мрачна тайна. Винаги си бил потаен, нали? Имаш едно от хубавите произведения на Боскоуън. Можем да го поискаме за изложбата. Ще ти изпратя няколко реда, за да ти напомня, когато наближи времето.
— Да познаваш някоя мисис Ланкастър?
— Ами не мога да се сетя направо. Да не би да е художничка или нещо подобно?
— Не, едва ли. Тя е просто една възрастна жена, която от години живее в дом за стари хора. Сетих се за нея, защото тази картина е била нейна, преди да я даде на една моя леля.