— Е, не мога да кажа, че името ми говори нещо. По-добре поговори с мисис Боскоуън.
— Какво представлява тя?
— Доста по-млада е от него, струва ми се. Колоритна личност — той кимна няколко пъти. — Да, колоритна личност. Предполагам, че сам ще го установиш.
Той взе картината и я даде на някого долу с нареждането пак да се опакова.
— Много е хубаво да имаш толкова хора на разположение — каза Томи.
Той се огледа, като едва сега забеляза обстановката около себе си.
— Какво е това тук? — попита той с отвращение.
— Пол Ягеровски… Интересен млад славянин. Каза, че е сътворил всичките си произведения под влиянието на наркотици… Не ти ли харесва?
Томи съсредоточи погледа си върху голяма пазарска мрежа, която явно се беше оплела в ливада с металнозелен цвят, пълна с изкривени крави.
— Честно казано, не.
— Еснаф такъв — каза Робърт. — Ела да обядваме.
— Не мога, имам среща с един лекар в моя клуб.
— Да не си болен?
— В цветущо здраве съм. Кръвното ми е толкова добро, че разочарова всеки лекар, който ми го мери.
— За какво тогава ти е притрябвал доктор?
— О — каза Томи весело, — просто трябва да го видя във връзка с един труп. Благодаря ти за помощта. Довиждане.
Томи посрещна доктор Мъри с известно любопитство. Той бе решил, че става въпрос за някаква формалност във връзка с кончината на леля Ейда, но защо, по дяволите, доктор Мъри дори не спомена причината за своето посещение по телефона, Томи не можеше да си представи.
— Боя се, че малко закъснях — каза доктор Мъри, докато се здрависваха, — само че движението беше доста натоварено, а и аз не бях съвсем сигурен за мястото. Не познавам много добре тази част на Лондон.
— Съжалявам, че е трябвало да идвате чак дотук — каза Томи. — Можехме да се срещнем на някое по-удобно за вас място.
— Сега имате свободно време, нали?
— Имам. Миналата седмица отсъствах.
— Да, мисля, че някой ми го каза, когато се обадих. Томи посочи един стол, предложи нещо освежително и сложи цигари и кибрит до доктор Мъри. Когато двамата мъже се настаниха удобно, доктор Мъри започна разговора.
— Сигурен съм, че съм предизвикал любопитството ви — рече той, — но всъщност имаме малка неприятност в „Слънчевото било“. Това е сложен и объркан въпрос и, в известен смисъл, няма нищо общо с вас. Нямам никакво право да ви занимавам с това, но съществува съвсем малка вероятност да знаете нещо, което би могло да ми помогне.
— Разбира се, че ще направя всичко, каквото мога. Нещо свързано с леля ми, мис Фаншо?
— Не точно, не. Но в известен смисъл и тя е замесена. Мога да говоря с вас поверително, нали, мистър Бересфорд?
— Да, разбира се.
— Всъщност онзи ден говорих с един наш общ приятел. Той ми разказа някои неща за вас. Разбрах, че през войната ви е била възложена доста деликатна задача.
— О, не бих го възприел толкова сериозно — каза Томи възможно най-уклончиво.
— Не, напълно ми е ясно, че това е нещо, за което не бива да се приказва.
— Наистина мисля, че днес няма значение. Доста време мина от войната. Тогава жена ми и аз бяхме по-млади.
— Както и да е, това не е свързано с въпроса, по който искам да говоря с вас, но поне чувствам, че мога да бъда откровен и мога да ви вярвам и че няма да повторите това, което ще ви кажа, въпреки че е възможно по-нататък всичко да излезе наяве.
— Неприятности в „Слънчевото било“, казвате?
— Да. Не много отдавна почина една от нашите пациентки, мисис Мууди. Не зная дали сте я срещали някога или дали леля ви е говорила за нея.
— Мисис Мууди? — Томи се замисли. — Не, мисля, че не. Поне доколкото си спомням.
— Тя не беше сред най-възрастните пациенти. Все още нямаше седемдесети не боледуваше от нищо сериозно. Беше просто една жена без близки роднини и без никого, който да се грижи за нея. Тя попадаше в онази категория, която аз често наричам развейпрах. Жени, които все повече заприличват на кокошки, когато остаряват. Кудкудякат, забравят разни неща, забъркват се в неприятности и страдат. Изнервят се от глупости. Всъщност няма им почти нищо. Ако трябва да сме точни, не могат да се нарекат психично болни.
— Просто кудкудякат — предположи Томи.