— Не и ако им е било поръчано така от клиентите им, съгласен съм с вас.
— Жена ми писа на мисис Ланкастър чрез банката, също и на мисис Джонсън, но не получи никакъв отговор.
— Изглежда малко необичайно. Все пак хората невинаги отговарят на писмата. Може да са заминали в чужбина.
— Напълно възможно. Това не ме притесни. Само че разтревожи жена ми. Тя явно беше убедена, че нещо се е случило с мисис Ланкастър. Всъщност тя каза, че ще продължи да разследва, докато мен ме няма… Не знам какво точно смяташе да прави, може би да посети лично хотела или банката, или да опита с адвоката. Във всеки случай щеше да опита да събере малко повече информация.
Доктор Мъри го погледна любезно, но в поведението му се долавяше лека досада.
— Какво точно смяташе тя?…
— Мислеше, че мисис Ланкастър е застрашена от някаква опасност… Дори че й се е случило нещо…
Докторът повдигна вежди.
— О! Наистина не бих допуснал…
— Може да ви изглежда доста налудничаво — каза Томи, — но, нали разбирате, жена ми се е обадила да каже, че ще се върне снощи… и… не се прибра.
— Със сигурност ли е казала, че ще се върне!
— Да. Разбирате ли, знаеше, че аз се прибирам от тази конференция. Затова се е обадила да предупреди иконома ни, Албърт, че ще се върне за вечеря.
— И това ви се струва необичайно за нея, така ли? — попита Мъри. Сега той гледаше Томи с известен интерес.
— Да — отвърна Томи. — Това е много необичайно за Тапънс. Ако беше закъсняла или променила плановете си, щеше да се обади отново или да изпрати телеграма.
— И вие се тревожите за нея?
— Да, тревожа се — каза Томи.
— Хм! Посъветвахте ли се с полицията?
— Не — рече Томи. — Какво ще си помислят в полицията? Не че имам някакви основания да вярвам, че е в беда или опасност, или нещо подобно. Искам да кажа, ако е претърпяла злополука или нещо такова и е в болница, някой щеше да се свърже с мен незабавно, нали?
— Бих казал, че да… ако има някакви документи за самоличност със себе си.
— Шофьорската й книжка е у нея. Вероятно има и писма, и някои други неща.
Доктор Мъри се намръщи.
Томи продължи забързано:
— Ето че сега идвате вие… Разказвате ми всичко това за „Слънчевото било“… Хора, които умират, когато не е трябвало да умрат. Да допуснем, че тази баба е попаднала на нещо… Видяла е нещо или е заподозряла нещо, после се е разприказвала… Трябвало е да й запушат устата по някакъв начин, затова са я прибрали набързо и са я отвели някъде, където не може да бъде открита. Не мога да се отърва от чувството, че цялата работа се връзва по някакъв начин…
— Странно е… Определено е странно… Какво предлагате по-нататък?
— Ще извършва някои проучвания… Първо ще опитам при тези адвокати… Може всичко да е наред, но бих искал да им хвърля един поглед и да си направя собствени изводи.
12. Томи среща стар приятел
От отсрещната страна на улицата Томи огледа кантората на господата Партингдейл, Харис и Локъридж.
Тя изглеждаше старомодна и внушаваше уважение. Месинговата табелка беше доста износена, но добре излъскана. Той пресече улицата и премина през двукрилата врата, за да бъде посрещнат от приглушения звук на пишещи машини, тракащи с пълна скорост.
Той се отправи към един отворен махагонов прозорец от дясната му страна, чийто надпис гласеше „Информация“.
Зад него имаше малка стая, в която три машинописки тракаха на машина и двама чиновници преписваха документи, наведени над бюрата си.
Цареше нездрава, плесенясала атмосфера с подчертан юридически привкус.
Строга жена на около тридесет и пет години, със силно руса коса и пенсне стана от пишещата си машина и се приближи до прозореца.
— Какво ще обичате?
— Бих искал да говоря с мистър Екълс.
Строгостта на жената се удвои.
— Имате ли среща?
— Боя се, че не. Просто днес минавам през Лондон.
— Страхувам се, че тази сутрин мистър Екълс е много зает. Може би някой друг от фирмата…
— Исках да се видя точно с мистър Екълс. С него сме си разменили няколко писма.
— О, разбирам. Бихте ли ми казали името си?
Томи си каза името и адреса и русата жена отиде до бюрото си, откъдето се обади по телефона. След като промърмори няколко думи, тя се върна.