— Служителят ще ви заведе в приемната. Мистър Екълс ще се освободи след около десет минути.
Въведоха Томи в приемна, в която имаше библиотека с доста стари и тежки на вид томове Юридическа литература, както и кръгла маса, покрита с различни финансови вестници. Томи седна и прехвърли в главата си планираните начини за подход. Чудеше се как ли изглежда мистър Екълс. Когато най-накрая бе поканен да влезе и мистър Екълс стана от бюрото си да го посрещне, той реши за себе си, че, без някаква видима причина, не харесва мистър Екълс. Запита се защо не харесва мистър Екълс. Нямаше причина да не го харесва. Мистър Екълс бе между четиридесет и петдесет годишен, с посивяла коса, малко оредяла на слепоочията. Лицето му бе дълго и тъжно, с особено застинало изражение, проницателни очи и доста приятна усмивка, която от време на време неочаквано нарушаваше естествената меланхолия на вида му.
— Мистър Бересфорд?
— Да. Всъщност, става дума за доста маловажен въпрос, но жена ми е разтревожена. Предполагам, че ви е писала или ви се е обадила, за да разбере дали можете да й дадете адреса на мисис Ланкастър.
— Мисис Ланкастър — каза мистър Екълс, като запази каменната физиономия на картоиграч. Това дори не беше въпрос. Просто остави името да увисне във въздуха.
„Внимателен човек — помисли си Томи, — само че за адвокатите вниманието е втора природа. Всъщност всеки би предпочел собствените му адвокати да бъдат внимателни.“
Той продължи:
— Доскоро е живяла в едно място, наречено „Слънчевото било“, пансион — доста хубав при това — за възрастни жени. Всъщност една моя леля живееше там и беше напълно щастлива и доволна.
— О, да, разбира се, разбира се. Сега си спомням. Мисис Ланкастър. Мисля, че тя вече не живее там? Нали така?
— Да — каза Томи.
— В момента не мога да си припомня съвсем точно… — Той протегна ръка към телефона. — Ще освежа паметта си…
— Мога да ви разкажа с две думи — рече Томи. — Жена ми търси адреса на мисис Ланкастър, защото притежава нещо, което някога е принадлежало на мисис Ланкастър. Една картина всъщност. Мисис Ланкастър я подарила на леля ми, мис Фаншо. Леля ми почина неотдавна и малкото й вещи преминаха към нас. Сред тях беше и картината, подарена й от мисис Ланкастър. Жена ми много я харесва, но й е съвестно. Мисли, че това може да е картина, която мисис Ланкастър цени и смята, че в този случай е длъжна да й я върне.
— А, разбирам — каза мистър Екълс. — Съпругата ви наистина е много добросъвестна.
— Човек не знае — каза Томи, като се усмихваше приятно, — какво могат да решат възрастните хора за своите вещи. Може да й е било приятно да я даде на леля ми, след като леля ми й се е възхитила, но тъй като леля ми почина много скоро след като получи този подарък, може би изглежда не съвсем честно той да става притежание на непознати. Картината няма конкретно заглавие. Представлява една къща някъде из провинцията. Това, което знам, е, че може да е някаква семейна къща, свързана с мисис Ланкастър.
— Да, да — рече мистър Екълс, — но не мисля…
На вратата се почука, тя се отвори и влезе един служител с купчина листа, които остави на бюрото на мистър Екълс. Мистър Екълс ги погледна.
— О, да, да, сега си спомням. Да, струва ми се, че мисис… — той погледна визитната картичка на Томи на бюрото си.
— Бересфорд ми се обади и разговарях с нея. Посъветвах я да се обърне към клона на „Садърн Каунтис Банк“ в Хамърсмит. Това е единственият адрес, който аз самият знам. Писмата, адресирани чрез банката до мисис Ричард Джонсън, ще бъдат препратени. Мисля, че мисис Джонсън е племенница или далечна братовчедка на мисис Ланкастър. Мисис Джонсън уговори с мен подробностите по приемането на мисис Ланкастър в „Слънчевото било“. Тя ме помоли да направя пълни проучвания за пансиона, тъй като само била чувала от приятели за него. Така и направихме, мога да ви уверя, много грижливо. Говореше се, че е отличен пансион и вярвам, че роднината на мисис Джонсън, мисис Ланкастър, е прекарала щастливо няколкото години там.
— Обаче е напуснала доста неочаквано — подхвърли Томи.
— Да. Наистина е така, струва ми се. Изглежда мисис Джонсън се е върнала неочаквано от Източна Африка — толкова много хора днес го правят! Струва ми се, че тя и съпругът й живееха от години в Кения. Уреждаха различни въпроси и са почувствали, че могат лично да се погрижат за възрастната си роднина. Боя се, че оттук нататък нямам сведения за настоящето на мисис Джонсън. Получих писмо от нея, в което ми благодареше за извършеното, уреждаше сметките, които ни дължеше и уточняваше, че ако е необходимо да се свържа с нея, мога да го направя чрез банката, тъй като още не беше сигурна къде ще се установят със съпруга си. Страхувам се, мистър Бересфорд, че това е всичко, което зная.