— Но ти се струва, че би могло да означава нещо или да доведе до нещо?
— Е, ако си спомняш големия обир на „Лондон Садърн Банк“ преди няколко години, имаше една къща в провинцията, една усамотена къща. Тя беше мястото за среща на крадците. Там не привличаха особено вниманието и плячката бе занесена и укрита там. Хората в околността започнаха да приказват за тях и се чудеха какви са тези хора, които идват и си отиват в доста необичайни часове. Различни коли, които пристигат посред нощ и пак си тръгват. В провинцията хората са любопитни по отношение на съседите си. Разбира се, полицията претърси мястото, намериха част от ограбеното и заловиха трима души, в това число един, който беше разпознат и идентифициран.
— Е, това не ви ли доведе донякъде?
— Не съвсем. Мъжете не казаха нищо, имаха отлични адвокати, получиха големи присъди и след година и половина всички бяха на свобода. Много умни бягства.
— Струва ми се, че си спомням този случай. Един човек изчезва от съда, където го водят двама надзиратели.
— Точно така. Всичко бе уредено много умно и бяха похарчени луди пари за бягството. Смятаме обаче, че който и да е организирал работата, той е допуснал грешка, наемайки една къща за твърде дълго време, така че да заинтересува местното население. Може би би било по-добра идея съучастниците да живеят, да кажем, в поне тридесет къщи на различни места. Идват хора и купуват къща, да кажем, майка и дъщеря или някоя вдовица, или пенсиониран офицер с жена си. Приятни, тихи хора. Извършват някои ремонти по къщата, викат местния майстор да поправи водопровода, може би някоя лондонска фирма за обзавеждането, след което, след година — година и половина, възникват някакви обстоятелства, собствениците продават къщата и заминават да живеят в чужбина. Нещо такова. Всичко е съвсем естествено и спокойно. Може би по време на тяхното пребиваване къщата е била използвана за доста необикновени цели! Само че никой не подозира това. Идват им приятели на гости, не много често, само от време на време. Някоя вечер, например, се организира нещо като годишнина на двойката на средна възраст, или пък на възрастната двойка, а може да е и празненство по случай пълнолетие. Много коли пристигат и заминават. Да речем, че са извършени пет големи кражби през последните шест месеца, но всеки път плячката минава или се укрива не само в тази къща, а в пет различни къщи из провинцията. Това все още е само предположение, драги Томи, но ние работим по него. Да допуснем, че твоята възрастна дама подарява картина на някаква къща и да допуснем, че това е важна къща. Да прположим сега, че това е къщата, която жена ти е разпознала някъде и се е втурнала да разследва. Да предположим най-сетне, че някой не иска точно тази къща да бъде разследвана… Знаеш ли, работата може да се затегне.
— Много е пресилено.
— О, да, съгласен съм. Но днешните времена са такива… Невероятни неща се случват в нашия свят.
Томи слезе от четвъртото си за деня такси малко уморено и се огледа преценяващо около себе си. Таксито го бе оставило в малка задънена уличка, срамежливо сгушена под един от хълмовете на Хампстед Хийд. Уличката явно представляваше някакво артистично „поселение“. Всяка къща беше абсолютно различна от съседните. Тази специално явно се състоеше от голямо ателие с прозорци на покрива, от едната страна на което беше прикрепено (почти като някакъв цирей) нещо като струпване от три малки стаи. Яркозелено дървено стълбище опасваше къщата от външната страна. Томи отвори малката портичка, мина по пътеката и като не видя звънец, се ориентира към чукалото. След като не получи отговор, той опита пак с чукалото, този път — по-силно.
Вратата се отвори така внезапно, че той за малко не падна назад. На прага стоеше жена. Първото впечатление на Томи беше, че това е една от най-неприветливите жени, които е виждал. Имаше широко и плоско като палачинка лице, две огромни очи с невероятно различен цвят, едното зелено, а другото — кафяво, благородно чело, от което израстваше подобна на гъсталак буйна коса. Носеше пурпурна престилка с петна от глина по нея, а Томи забеляза, че ръката, с която държеше вратата отворена, беше изключително красива.
— О — каза тя. Гласът й беше дълбок и много привлекателен. — Какво има? Заета съм.