— Рисуваше ли я?
— Не. Той не рисуваше много хора. Понякога казваше, че иска да ги скицира, но така и не го направи. Винаги хлътваше по момичетата.
— Тези хора ли бяха там, когато съпругът ви е нарисувал къщата?
— Да, така ми се струва. Поне през част от времето. Идваха само през почивните дни. След това стана някакъв скандал. Мисля, че се скараха и или той си замина и я изостави, или пък тя замина и го заряза. Самата аз не бях там. Тогава работех в Ковънтри, правех една скулптура. След това мисля, че в къщата остана само една гувернантка с детето. Не зная кое беше детето, нито откъде е дошла гувернантката, но тя се грижеше за нея. След това май нещо стана с детето. Или гувернантката я отведе някъде, или може би момиченцето умря. Какво искате да научите за хора, живели в къщата преди двайсет години? Струва ми се идиотско.
— Искам да разбера, каквото мога, за къщата — рече Томи. — Разбирате ли, жена ми отиде да търси тази къща. Каза, че я е виждала някъде от влак.
— Точно така — каза мисис Боскоуън, — железопътната линия минава точно от другата страна на моста. Предполагам, че оттам къщата се вижда доста добре. — После зави: — Защо жена ви търси тази къща?
Томи даде доста кратко обяснение и тя го погледна със съжаление.
— Да не би да сте излезли от лудница или от нещо подобно? — попита мисис Боскоуън. — Пуснат сте на свобода под гаранция или както там го наричат.
— Сигурно имам такъв вид — каза Томи, — но всичко е съвсем просто в действителност. Жена ми искаше да намери тази къща, затова реши да опита различни пътувания с как, за да открие къде я е видяла. Е, мисля, че я е намерила. Струва ми се, че е отишла на това място… не знам какво си Чансълър.
— Сатън Чансълър, да. Едно време беше много загубено място. Разбира се, сега може да е станало голямо селище или дори от онези туристически градчета.
— Предполагам, че може да е всичко — каза Томи. — Тя се обади да каже, че ще се прибере, но не се прибра. Искам да знам какво й се е случило. Мисля, че е отишла и е започнала да разследва тази къща и може да е попаднала в опасност.
— Какво опасно има?
— Не зная — рече Томи. — Никой от нас не знае. Дори да смятах, че има някаква опасност, но жена ми мислеше иначе.
— Изключително изострени възприятия?
— Възможно е. Тя си е малко такава, има подозрения. Да сте чували или да сте познавали някоя мисис Ланкастър преди двайсет години или по всяко време до преди един месец?
— Мисис Ланкастър ли? Не, мисля, че не. Това е име, което човек би запомнил, нали? Не. Какъв е проблемът с мисис Ланкастър?
— Тя е жената, на която принадлежеше тази картина. Дала я е на една моя леля като приятелски жест. След което напуснала дома за възрастни доста неочаквано. Роднините й са я отвели. Опитах се да я открия, но не е лесно.
— Кой има голямо въображение, вие или жена ви? Явно сте си измислили сума неща и сте доста загрижен за тях, ако мога така да кажа.
— О, да, можете — рече Томи. — Доста съм загрижен, при това за нищо. Това имате предвид, нали? Предполагам, че и вие сте права.
— Не — каза мисис Боскоуън. Гласът й бе леко променен. — Не бих казала, че е съвсем за нищо.
Томи я погледна въпросително.
— Има нещо странно, свързано с тази картина — каза мисис Боскоуън. — Много странно. Разбирате ли, доста добре си го спомням. Помня повечето от картините на Уилям, въпреки че той е рисувал доста.
— Помните ли на кого е продадена, ако въобще е била продавана?
— Не, това не помня. Да, мисля, че се продаде. От една от изложбите му бяха продадени цял куп картини. Бяха рисувани три-четири години преди тази и две години след нея. Доста от тях се продадоха. Почти всичките. Само че сега не мога да си спомня на кого бе продадена тази. Твърде много искате от мен.
— Много съм ви благодарен за всичко, което си спомнихте.
— Все още не сте ме попитали защо казах, че има нещо странно във връзка с картината. Тази картина, която сте донесли.
— Искате да кажете, че не е на съпруга ви? Някой друг ли я е рисувал?
— О, не. Тази картина е рисувана от Уилям. „Къща край канала“ я нарече в каталога, струва ми се. Само че не е такава, каквато си беше. Виждате ли, нещо не е наред.