— Разбира се. Прудънс.
— П-р-у-д-ъ-н-с ли?
— Точно така — каза Тапънс.
— Това е малкото ви име. А фамилията?
— Каули. К-а-у-л-и.
— Радвам се, че уредихме това — каза сестрата и се оттегли с вид на човек, чиято документация повече не го притеснява.
Тапънс почувства леко доволство от себе си. Прудънс Каули. Прудънс Каули от VAD и баща й беше свещеник… Свещеник в някакво село, и беше война, и… „Смешно — каза си Тапънс, — явно бъркам всичко. Струва ми се, че всичко това се е случило много отдавна.“ Тя промърмори на себе си: „Ваше ли е бедното дете?“ Замисли се. Тя ли каза това току-що или някой друг й го беше казал? Сестрата се върна отново.
— Адресът ви — рече тя, — мис… мис Каули или мисис Каули може би? Вие ли попитахте за някакво дете?
— Ваше ли е бедното дете? Някой на мен ли го каза или аз го казвам?
— На ваше място, мила, бих поспала малко сега — каза сестрата.
Тя си отиде и отнесе получената информация на съответното място.
— Изглежда, че е дошла на себе си, докторе — отбеляза тя, — и заяви, че се казва Прудънс Каули. Но явно не си спомня адреса си. Каза нещо за някакво дете.
— Добре — каза докторът с обичайната си небрежност, — ще й дадем още двайсет и четири часа. Тя се оправя от сътресението доста добре.
Томи се мъчеше със секретния си ключ. Преди да успее да го използва, вратата се отвори и Албърт изникна на прага.
— Е — попита Томи, — върна ли се?
Албърт бавно поклати глава.
— И нито дума от нея, нито обаждане, нито писмо… нито телеграма?
— Казвам ви, сър, нищо. Съвсем нищо. Няма нищо и от никой друг. Спотайват се… но са я хванали. Така мисля. Хванали са я.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това „хванали са я“? — попита Томи. — Това е от глупостите, които четеш… Кой я е хванал?
— Ами знаете кого имам предвид. Бандата.
— Каква банда?
— Една от онези банди, дето мятат ножове. Или някоя международна.
— Стига си приказвал глупости — каза Томи. — Знаеш ли какво мисля?
Албърт го погледна въпросително.
— Мисля, че е твърде необмислено от нейна страна да не ни изпрати никаква вест — рече Томи.
— А — каза Албърт, — да, разбирам какво искате да кажете. Сигурно бихте могли да си мислите така. Ако така се чувствате по-добре — добави той доста мрачно. Албърт пое пакета от ръцете на Томи. — Виждам, че връщате картината обратно — каза той.
— Да, донесох проклетата картина обратно — каза Томи. — Страшна полза имаше от нея, няма що!
— Нищо ли не научихте от нея?
— Не е точно така — каза Томи. — Научих нещо от картината, но дали това, което съм научил, ще ми свърши някаква работа — не зная. — Той добави: — Предполагам, че доктор Мъри не се е обаждал, нито мис Пакард от старческия дом „Слънчевото било“? Нищо подобно, нали?
— Никой не се е обаждал, освен зарзаватчията, за да каже, че имал много хубави патладжани. Той знае, че госпожата обича патладжани. Винаги я осведомява. Само че аз му казах, че нея я няма в момента. — Той добави: — Приготвил съм ви пиле за вечеря.
— Удивително е, че никога не можеш да се сетиш за нещо друго, освен за пилета — каза Томи нелюбезно.
— Този път е това, което наричат пиленце — каза Албърт. — Мършавичко е — добави той.
— Ще свърши работа — каза Томи.
Телефонът иззвъня. На секундата Томи скочи от стола си и се втурна към него.
— Ало… ало?
Слаб и далечен глас изрече:
— Мистър Томас Бересфорд? Ще приемете ли личен разговор от Инвъргашли?
— Да.
— Почакайте, моля.
Томи зачака. Вълнението му започна да спада. Трябваше да почака малко. След това прозвуча един отривист и компетентен глас, който той познаваше. Гласът на дъщеря му.
— Здравей, ти ли си, татко? — Дебора!
— Да. Защо си задъхан, да не си тичал? Дъщерите, помисли си Томи, винаги са критични.
— От възрастта е — каза той. — Как си, Дебора?
— О, добре съм. Виж, татко, видях нещо във вестника. Може и ти да си го видял. Замислих се за него. Нещо за някой, който претърпял злополука и бил в болница.
— Е? Мисля, че не съм виждал нищо такова. Искам да кажа, че по никакъв начин няма да го забележа. Защо?