Четиридесет минути по-късно Томи Бересфорд погледна часовника си и изпусна въздишка на дълбока загриженост, докато оставяше телефонната слушалка върху вилката. Появи се Албърт.
— Какво ще правим с вечерята ви, сър? — запита той. — Не сте яли нищо, а аз се извинявам, че забравих за пилето… Стана на въглен.
— Не искам нищо да ям — каза Томи. — Искам нещо за пиене. Донеси ми едно двойно уиски.
— Веднага, сър — рече Албърт. Няколко минути по-късно той донесе желаното освежително питие на Томи, който се бе отпуснал в износеното, о удобно кресло, запазено специално за него.
— Предполагам, че сега — каза Томи — искаш да чуеш всичко.
— Всъщност, сър — каза Албърт с леко извиняващ се глас, — по-голямата част ми е известна. Разбирате ли, като чух, че става дума за госпожата и така нататък, позволих си волността да вдигна деривата в спалнята. Мислех, че няма да имате нищо против, сър, не и когато е за госпожата.
— Не те обвинявам — каза Томи. — Всъщност, благодарен съм ти. Ако трябваше да обяснявам отначало…
— Свързахте се с всички, нали? С болницата, с доктора и с управителката.
— Няма нужда да повтаряме всичко отново — рече Томи.
— Болницата в Маркет Бейзинг — каза Албърт. — Никога не е споменавала и дума за нея. Никога не я е давала като адрес или нещо такова.
— Не е имала намерение това да става неин адрес — рече Томи. — Доколкото мога да разбера, вероятно са я фраснали по главата някъде навън. Някой я е качил в кола и я е оставил някъде по пътя, за да изглежда като най-обикновен обир. — Той добави: — Събуди ме утре в шест и половина. Искам да започна от рано.
— Съжалявам, че пилето ви пак изгоря във фурната. Само го сложих, за да не изстине и го забравих.
— Стига с тези пилета — рече Томи. — Винаги съм ги смятал за много глупави птици, само се бутат под колите и кудкудякат наоколо. Погреби го утре сутринта с почести.
— Тя не е на прага на смъртта или нещо такова, нали? — попита Албърт.
— Спести си мелодраматичните фантазии — каза Томи. — Ако беше подслушвал внимателно, щеше да знаеш, че отново е дошла на себе си, знае коя е или коя е била, знае къде е и те се заклеха, че ще я пазят там и ще ме чакат, докато отида. По никакъв начин няма да й позволят да се измъкне от леглото и пак да хукне да върши някаква глупава детективска работа.
— Като заговорихме за детективска работа… — каза Албърт, като се поколеба и леко се покашля.
— Не ми се говори за това — каза Томи. — Забрави го, Албърт. Учи се да събираш книги или да отглеждаш цветя на прозореца, или нещо такова.
— Е, само си мислех… имам предвид като улики…
— И какво за уликите?
— Просто си мислех.
— Оттам идват всичките беди в живота. От мисленето.
— Улики — каза Албърт отново. — Тази картина, например. Това е улика, нали?
Томи забеляза, че Албърт е закачил картината с къщата край канала на стената.
— Ако тази картина е улика за нещо, за какво мислиш, че е улика? — Той леко се смути, като осъзна колко тромава фраза бе изрекъл току-що.
— Имам предвид… за какво става дума въобще? Би трябвало да означава нещо. Това, което си мислех — каза Албърт, — ако ме извините, че го споменавам…
— Продължавай, Албърт.
— Мислех си за онова бюро.
— Бюро ли?
— Да. Онова, което донесоха преносвачите на мебели заедно с малката масичка, двата стола и другите неща. Казахте, че е семейна собственост, така ли?
— Принадлежеше на леля ми Ейда — рече Томи.
— Ами точно това имах предвид, сър. Това е такова място, където се намират улики. В стари бюра. Антики.
— Възможно е — каза Томи.
— Зная, че не е моя работа и предполагам, че наистина не трябваше да се бъркам в това, но докато ви нямаше, сър, не можах да се сдържа. Трябваше да отида и да погледна.
— Какво… да погледнеш в бюрото ли?
— Да, само да погледна дали няма някоя улика там. Нали разбирате, бюра като това обикновено имат тайни чекмеджета.
— Възможно е — рече Томи.
— Ами точно това е. Можеше да има някоя скрита улика там. Затворена в тайно чекмедже.
— Съгласен съм с подобна идея — каза Томи, — но не виждам причина, поне доколкото знам, леля ми Ейда да открие каквото и да било по тайни чекмеджета.