— Човек никога не знае с възрастните жени. Обичат да крият разни неща. Като гаргите са или като свраките, забравих кое беше. Може да има тайно завещание вътре или нещо, написано със симпатично мастило, или пък съкровище. Или упътване къде можете да намерите съкровище.
— Съжалявам, Албърт, но мисля, че ще трябва да те разочаровам. Съвсем сигурен съм, че няма нищо подобно в това старо бюро, което някога принадлежеше на чичо ми Уилям. Още един човек, който стана свадлив на стари години, освен че беше глух като пън и много раздразнителен.
— Мислех си — каза Албърт, — че никому няма да навреди, ако погледнем, нали? — Той добави добродетелно: — Тъй или инак трябва да се почисти. Нали знаете как са старите неща при възрастните жени. Не ги чистят много… не и когато имат ревматизъм и им е трудно да се справят.
Томи се замисли за момент. Спомняше си, че двамата с Тапънс прегледаха набързо чекмеджетата на бюрото, извадиха съдържанието им така, както си беше, и го сложиха в два големи плика, след което извадиха от долните чекмеджета няколко чилета вълна, две жилетки, един черен кадифен шал и три хубави калъфки за възглавници, които предадоха заедно с другите дрехи и вехтории. След като се върнаха у дома, прегледаха документите от двата плика. Вътре нямаше нищо особено интересно.
— Прегледахме съдържанието, Албърт — каза той. — Наистина посветихме няколко вечери на това. Имаше едно-две доста интересни писма, няколко рецепти за варене на свински бут, още няколко за консервиране на плодове, няколко дажбени книжки, купони и други неща, останали от войната. Нямаше нищо интересно.
— О — рече Албърт, — но това са само хартийките, както се казва. Просто обикновените документи, с които човек се зарива по бюра, чекмеджета и така нататък. Имам предвид истински тайни неща. Когато бях малък, нали разбирате, работих шест месеца при един антиквар — често му помагах да подправя разни неща. Но така се научих за тайните чекмеджета. Обикновено ги правят по един и същ модел. Има три-четири разпространени начина, които варират от време на време. Не мислите ли, сър, че би трябвало да погледнете? Искам да кажа, че не бих искал да го правя сам, когато вас ви няма. Не искам да бъда нагъл — той погледна Томи с вид на молещо куче.
— Хайде, Албърт — каза Томи, като се предаде. — Да отидем да проверим.
„Много хубава мебел — мислеше си Томи, докато стоеше край Албърт и разглеждаше екземпляра от наследството на леля Ейда. — Добре поддържана, с хубав стар лак, доказателство за добрата работа и майсторството от миналите времена.“
— Е, Албърт — каза той, — действай. Това е твоето забавление. Само недей да го чупиш.
— О, винаги съм бил толкова внимателен. Не съм го насилвал, не съм пъхал ножове в процепите, нищо подобно. Първо сваляме предната част и я слагаме на тези две дървени плоскости, които се издърпват. Точно така, виждате ли, така крилото пада и тук е седяла възрастната жена. Леля ви Ейда е имала много хубава малка седефена кутия за попивателни. Беше в лявото чекмедже.
— Има още две тук — каза Томи.
Той измъкна две изящни плитки вертикални чекмеджета с пиластри от двете страни.
— А, тези, сър. Можете да слагате разни хартии в тях, но нищо тайно няма. Най-обикновеното място е като се отвори това малко средно шкафче… на дъното му се натиска нещо, издърпвате дъното и отдолу има място. Има обаче и други начини, и места. Това бюро е от онези, които могат да имат доста скривалища.
— Това също не е много тайно, нали? Просто плъзгаш плоскостта назад…
— Там е цялата работа. Изглежда като че ли си намерил всичко, което има за намиране. Дърпаш капака, отдолу има празно пространство и можеш да сложиш доста неща, които не искаш да бъдат пипани и така нататък. Но това не е всичко, както се казва. Защото, нали разбирате, тук отпред на една малка дъсчица, като малък корниз. Можете да я чете нагоре, нали виждате.
— Да — каза Томи, — да, виждам. Бута се нагоре.
— И тук имате тайник, точно зад средната ключалка.
— Само че вътре няма нищо.
— Не — каза Албърт, — разочароващо е. Но ако плъзнете ръка в този тайник и я размърдате наляво-надясно, ще напипате две малки тънки чекмедженца, по едно от всяка страна. Отгоре е изрязан един малък полукръг, в който можете да си пъхнете пръста… леко да дръпнете към вас… — като отбелязваше тези неща, Албърт постави китката си почти акробатическо положение. — Понякога малко заяждат. Чакайте… чакайте… ето, излиза. Закаченият показалец на Албърт издърпа нещо отвътре. Той внимателно го придвижи, докато тясното, малко чекмедже се показа в отвора. Той го извади и го сложи пред Томи с вид на куче, което носи кокал на господаря си. — Чакайте сега, сър. Има нещо тук, нещо, увито в дълъг тънък плик. Сега ще опитаме от другата страна. Той смени ръцете си и възобнови акробатическите си придърпвания. Скоро второто чекмедже излезе на бял свят и бе сложено до първото.