— Тук също има нещо — каза Албърт. — Още един запечатан плик, който някой някога е скрил. Не съм се опитвал да отворя никой от тях… не бих се осмелил да направя подобно нещо. — Гласът му беше благочестив до крайност. — Оставям го на вас… Искам да кажа обаче… може да има улики…
Заедно с Томи двамата извадиха съдържанието на прашните чекмеджета. Най-напред Томи извади един запечатан плик, завит на руло по дължина и хванат с ластик. Ластикът се разпадна в момента, в който го докоснаха.
— Изглежда ценно — каза Албърт.
Томи погледна плика. Върху него беше написано: „Поверително“.
— Ето — рече Албърт, — „поверително“. Това е улика.
Томи извади съдържанието на плика. Половин лист беше изписан с избелял почерк, при това — твърде нечетлив.
Томи го обърна няколко пъти, а Албърт се наведе над рамото му, като дишаше тежко.
— Рецепта на мисис Макдоналд за сьомга със сметана — прочете Томи. — Дадена ми като специална услуга. Взима се един килограм месо от сьомга, половин литър сметана, една винена чаша бренди и една прясна краставица. — Той млъкна. — Съжалявам, Албърт, но тази улика несъмнено ще ни доведе до едно хубаво ястие.
Албърт измърмори звуци, които изразяваха отвращение и разочарование.
— Няма значение — каза Томи. — Можем да опитаме следващия.
Следващият запечатан плик не приличаше толкова на антика, колкото другия. Върху него бяха прикрепени два бледи сиви восъчни печата, всеки от които представляваше дива роза.
— Симпатично — каза Томи. — Доста чудновато за леля Ейда. Сигурно е рецепта за пирог с говеждо месо.
Томи разкъса плика и повдигна вежди. Отвътре изпаднаха десет внимателно сгънати банкноти от пет лири.
— Хубавите тънки банкноти — каза Томи. — От старите са. Нали знаеш, от онези, дето ги използвахме през войната. Отпадъчна хартия. Сигурно днес не са валидни.
— Пари! — каза Албърт. — За какво са й тези пари?
— О, това са белите пари за черни дни на старата жена — рече Томи. — Леля Ейда винаги имаше бели пари за черни дни. Преди години тя ми каза, че всяка жена трябва да има в себе си петдесет лири на банкноти от пет лири, за това, което тя нарече извънредни случаи.
— Е, предполагам, че това все още би свършило работа — каза Албърт.
— Струва ми се, че не са излезли напълно от употреба. Мисля, че може да се уреди да ти ги сменят в банката.
— Има още един — каза Албърт. — Онзи от другото чекмедже…
Следващият беше по-дебел. Явно в него имаше повече неща и върху му имаше три червени печата, важни на вид. От външната страна беше написано със същия заострен почерк:
„В случай че умра, този плик да се изпрати запечатан на моя адвокат, мистър Рокбъри от Рокбъри&Томпкинс, или на племенника ми Томас Бересфорд. Да не се отваря от неупълномощени лица.“
Вътре имаше няколко ситно изписани листа. Почеркът беше лош, много заострен и тук-там — нечетлив. Томи го прочете на глас с известни затруднения.
„Аз, Ейда Мария Фаншо, записвам някои неща; които узнах и които ми бяха разказани от хора, живеещи в този старчески дом, наречен «Слънчевото било». Не мога да гарантирам верността на нищо от това, но явно има причини да се вярва, че подозрителни — възможно е дори престъпни — действия се извършват или са се извършвали тук. Елизабет Мууди, глупава жена, но, според мен, без навика да лъже, твърди, че е разпознала добре известен престъпник тук. Възможно е сред нас да действа отровител. Самата аз не приемам всичко за чиста монета, но ще остана нащрек. Предлагам да записвам всички факти, които разбера. Всичко може да се окаже празна работа. Моля или адвокатът ми, или племенникът ми Томас Бересфорд да извършат пълно разследване.“
— Ето — рече Албърт триумфално, — нали ви казах! Това е улика!
Книга четвърта
Тук е черквата, а тук са стъпалата. Ще видиш хората, отвориш ли вратата.