14. Упражнение по мислене
— Предполагам, че трябва да помислим — рече Тапънс.
След щастливата среща в болницата, Тапънс най-накрая беше изписана с почести. Сега преданата двойка сравняваше бележките си в дневната на най-хубавия апартамент в „Агнец и флаг“ в Маркет Бейзинг.
— Остави мисленето на мира — рече Томи. — Нали знаеш какво ти каза онзи доктор, преди да те пусне да си вървиш. Без грижи, без умствени усилия, много малко физическа дейност… не се притеснявай за нищо.
— Че какво друго правя сега? — запита Тапънс. — Повдигнала съм си краката нависоко, нали, и главата ми лежи на две възглавници? Що се отнася до мисленето, то невинаги е умствено усилие. Не се занимавам с математика, не уча икономика, не правя домакински сметки. Мисленето представлява просто една удобна почивка и отваряне на съзнанието, в случай че нещо интересно или важно премине оттам. Във всеки случай нали предпочиташ малко да помисля с повдигнати на високо крака и глава на възглавниците, отколкото пак да се впусна в действие?
— Със сигурност не искам пак да действаш — каза Томи. — Това свърши. Разбираш ли? Физически, Тапънс, ще останеш неподвижна. Ако е възможно, няма да те изпускам от очи, защото не ти вярвам.
— Добре — отвърна Тапънс. — Край на лекцията. Сега да помислим. Да помислим заедно. Не обръщай внимание какво са ти казали докторите. Ако знаеше за докторите толкова, колкото зная аз…
— Остави докторите — рече Томи, — прави това, което ти казвам аз.
— Добре. Уверявам те, че в момента нямам желание за физическа дейност. Въпросът е в това да сравним бележките. Попаднахме на много неща. По-лошо е от селски благотворителен базар.
— Какво разбираш под „неща“?
— Ами факти. Всякакви факти. Прекалено много факти. И не само факти… Слухове, догадки, легенди, клюки. Цялата работа е като бъчва, в която има различни пакети, загънати и заровени сред стърготини.
— Точно така, в стърготини — каза Томи.
— Не съм сигурна дали си искрен или искаш да ме засегнеш — рече Тапънс. — Както и да е, съгласен си с мен, нали? Имаме твърде много от всичко. Има правилни и неправилни неща, важни и маловажни, и всичките са объркани заедно. Не знаем откъде да започнем.
— Аз зная — каза Томи.
— Добре — рече Тапънс. — Откъде започваш?
— Започвам оттам, че са те цапардосали по главата — отговори Томи.
Тапънс се замиеш за момент.
— Наистина не виждам каква е отправната точка в това. Искам да кажа, че това е последното нещо, което се случи, а не първото.
— За мен е първото — каза Томи. — Няма да позволя на никого да удря жена ми. Това е истинска отправна точка, а не плод на въображението. Това е истинско нещо, което се е случило наистина.
— Напълно съм съгласна с теб — каза Тапънс. — Наистина се случи, случи се на мен и аз не съм го забравила. Мислех си за него… щом възвърнах способността си да мисля.
— Имаш ли някаква представа кой може да го е направил?
— За нещастие — не. Наведох се над един гроб и — туп!
— Кой може да е бил?
— Предполагам, че е някой от Сатън Чансълър. И все пак изглежда толкова невероятно. Почти с никого не съм говорила.
— Викарият?
— Не може да е викарият — рече Тапънс. — Първо защото е мил старец. Второ, защото не е достатъчно силен. И трето, защото има твърде астматично дишане. Не може да се промъкне зад мен, без да го чуя.
— В такъв случай, ако не броим викария…
— Не си ли съгласен?
— Е — каза Томи, — да, съгласен съм. Както знаеш, видяхме се и говорих с него. Той от години е викарий тук и всички го познават. Предполагам, че и самият сатана би могъл да се преструва на мил свещеник, но не и за повече от седмица, бих казал. Не и в продължение на десет или дванайсет години.
— Е, тогава — рече Тапънс — следващият заподозрян може да е мис Блай. Нели Блай. Въпреки че един Господ знае защо. Не може да си е помислила, че се каня да открадна някой надгробен камък.
— Смяташ ли, че може да е тя?
— Всъщност не съвсем. Разбира се, тя е способна. Ако е искала да ме проследи, да види какво правя и да ме цапардоса, би го направила с успех. Както и викарият, тя беше там… на това място… Тя беше в Сатън Чансълър, често изскачаше от къщи, за да свърши едно-друго, така че би могла да ме зърне в църковния двор, да се приближи на пръсти зад мен от любопитство, да види, че разглеждам някакъв гроб, това да не й хареса по някаква причина и да ме удари с някоя от църковните метални вази за цветя или с нещо друго подръка. Но не ме питай защо. На пръв поглед няма вероятна причина.