— Кой е следващият, Тапънс? Мисис Кокърел, така ли се казваше?
— Мисис Копли — отвърна Тапънс. — Не, не може да е мисис Копли.
— Откъде си толкова сигурна? Живее в Сатън Чансълър, може да те е видяла, че излизаш от къщата и да те е проследила.
— О, да, да, но тя приказва твърде много — рече Тапънс.
— Не разбирам какво общо има приказването.
— Ако я беше слушал цяла вечер като мен — каза Тапънс, — щеше да разбереш, че всеки, който приказва колкото нея — без да спира, в непрекъснат поток — не би могъл да е човек на действието! Не би могла да се приближи до мен, където и да съм, без да приказва с възможно най-силния си глас, докато върви.
Томи се замисли над това.
— Добре — рече той. — Имаш точна преценка за тези неща, Тапънс. Задраскай мисис Копли. Кой още остава там?
— Еймъс Пери — каза Тапънс. — Това е човекът, който живее в къщата край канала. Трябва да я наричам „къщата край канала“, защото има толкова много други странни имена. Освен това така са я наричали в началото. Съпругът на добрата вещица. В него има нещо странно. Простоват е, голям, силен мъж, би могъл да цапардоса по главата когото и да е, стига да иска, и дори ми се струва, че при определени обстоятелства би му се искало — въпреки че не зная точно защо — би му се искало да удари мен. Той наистина е по-добра възможност от мис Блай, която ми прилича на една от онези досадни и енергични жени, които ръководят енориите и си пъхат носа навсякъде. Не е от този тип, които биха прибягнали до физическа атака, освен по някаква невероятно емоционална причина. — Тя добави, като потръпна леко: — Знаеш ли, уплаших се от Еймъс Пери първия път, когато го видях. Показваше ми градината си. Изведнъж почувствах, че… ами, че не бих искала да го дразня… или да го срещна на някоя тъмна улица през нощта. Стори ми се, че той е човек, който не е жесток, но който би могъл да бъде жесток, ако нещо го тласне натам.
— Добре — каза Томи. — Еймъс Пери. Номер едно.
— Също и жена му — рече Тапънс бавно. — Добрата вещица. Беше мила и ми хареса и не бих искала да е тя… Мисля, че не е била тя, но ми се струва, че е объркана… Объркана е за някои неща, свързани с къщата. Това е друг въпрос, разбираш ли, Томи… Не знаем кое е важното във всичко това… Започнах да се питам дали всичко не се върти около тази къща… дали къщата не е центърът на всичко. Картината… Тази картина означава нещо, нали, Томи? Мисля, че би трябвало.
— Да — рече Томи, — би трябвало, струва ми се.
— Дойдох тук, за да се опитам да намеря мисис Ланкастър… но явно никой тук дори не е чувал за нея. Чудех се дали не съм объркала нещата и мисис Ланкастър да е в опасност (тъй като още съм сигурна в това), защото е притежавала тази картина. Мисля, че тя никога не е била в Сатън Чансълър, но са й дали или е купила картина на къща тук. А тази картина означава нещо… по някакъв начин е заплаха за някого.
— Мисис Какао… мисис Мууди, де… е казала на леля Ейда, че е разпознала някого в „Слънчевото било“, някой, свързан с „престъпни действия“. Мисля, че престъпните действия имат връзка с картината, с къщата край канала и с детето, което може би е убито тук.
— Леля Ейда обожавала картината на мисис Ланкастър и мисис Ланкастър й я дала… може би са говорили за нея — откъде я има или кой й я е дал, къде е къщата…
— На мисис Мууди са й светили маслото, защото тя определено е разпознала някого, който е бил „свързан с престъпни действия“.
— Разкажи ми пак за разговора с доктор Мъри — каза Тапънс. — След като ти е казал за мисис Какао, той е продължил да говори за определени типове убийци, като е давал примери с истински случаи от живота. Единият е бил с управителка на приют за възрастни хора — смътно си спомням, че четох за това, но не помня името на жената. Идеята обаче беше те да й прехвърлят парите си, след което да живеят там до смъртта си, добре гледани и хранени, без никакви парични притеснения. Всички били много щастливи, само че мирно умирали в съня си след не повече от година. Най-накрая започнали да обръщат внимание. Съдиха я и я осъдиха за убийство… Но тя нямаше угризения на съвестта и обжалва, като твърдеше, че това е било просто проява на доброта към бедните старци.
— Да, точно така — каза Томи. — Сега вече не помня името на жената.