— Заповядай, Томи, погледни.
С известно любопитство, Томи разгърна вестника. Внимателно извади остатъците от детската кукла. Отпуснатите й ръце и крака висяха, изтънелите остатъци от дрешки се разпаднаха, щом я докосна. Тялото явно бе направено от много тънък велур, зашит около натъпкано със стърготини тяло, което сега беше провиснало, защото тук-там стърготините се бяха изсипали. Докато Томи я държеше, докосвайки я много внимателно, тялото внезапно се разцепи, разтваряйки се в една огромна рана, от която се изсипа шепа стърготини и малки камъчета, които се разпиляха по пода. Томи обиколи и внимателно ги събра.
— Боже мой — каза си той. — Боже мой!
— Колко странно — каза Тапънс, — пълна е с камъчета. Мислиш ли, че това са остатъци от разпадащия се комин? Може би хоросанът или нещо друго се рони?
— Не — каза Томи, — тези камъчета бяха вътре в тялото.
След като ги събра внимателно, той бръкна с пръст в трупа на куклата и оттам изпаднаха още няколко камъчета. Той ги занесе до прозореца и ги заразглежда в ръката си. Тапънс го наблюдаваше с неразбиращ поглед.
— Смешно е да се пълни кукла с камъчета — рече тя.
— Е, това не са съвсем обикновени камъчета — каза Томи. — Имало е много добра причина, предполагам.
— Какво имаш предвид?
— Погледни ги. Вземи няколко.
Учудена, тя взе няколко от ръката му.
— Ами камъчета — рече тя. — Някои са доста големи, други са малки. Защо си толкова развълнуван?
— Защото, Тапънс, започвам да разбирам нещата. Това не са камъчета, скъпо момиче, това са диаманти.
15. Вечер в дома на викария
— Диаманти! — ахна Тапънс.
Като гледаше ту него, ту диамантите, които още лежаха на дланта й, тя каза:
— Тези прашни неща, това диаманти ли са?
Томи кимна.
— Сега започва да се появява някакъв смисъл, нали виждаш, Тапънс. Връзва се. Къщата край канала. Картината. Чакай само Айвър Смит да чуе за куклата. Вече те чака с букет, Тапънс…
— За какво?
— За това, че си му помогнала да пипне голяма престъпна банда!
— Стига с твоя Айвър Смит! Предполагам, че цялата минала седмица си бил там, изоставяйки ме в последните дни на моето възстановяване в онази ужасна болница, точно когато имах нужда от ободрителен разговор.
— Почти всяка вечер идвах да те виждам.
— Не ми казваше много.
— Онзи дракон, сестрата, ме предупреди да не те вълнувам. Самият Айвър обаче идва тук вдругиден и сме организирали малка вечеринка в дома на викария.
— Кой ще бъде там?
— Мисис Боскоуън, един от местните едри земевладелци, твоята приятелка мис Нели Блай, викарият, разбира се, ти и аз…
— А мистър Айвър Смит… как е истинското му име?
— Доколкото знам, то е Айвър Смит.
— Винаги си толкова внимателен… — Тапънс внезапно се разсмя.
— Какво те развесели?
— Помислих си, че бих искала да ви видя как двамата с Албърт откривате тайни чекмеджета в бюрото на леля Ейда.
— Цялата заслуга е на Албърт. Той направо изнесе цяла лекция по въпроса. Научил е всичко това на младини от някакъв антиквар.
— Представи си само — леля ти Ейда наистина оставя таен документ като този, целият покрит с печати. Всъщност тя не е знаела нищо, но е била готова да повярва, че в „Слънчевото било“ има някой опасен. Чудя се дали е знаела, че е мис Пакард.
— Това е само твоя идея.
— Това е много добра идея, ако търсим престъпна банда. Ще им трябва място като „Слънчевото било“, почтено и ръководено добре, с някой способен престъпник, който да движи нещата. Някой, който да има право на достъп до наркотици, когато и да потрябват. Като приема настъпилите смъртни случаи като напълно естествени, това ще повлияе и на лекаря, който ще реши, че всичко е наред.
— Всичко ми е ясно, но всъщност истинската причина да започнеш да подозираш мис Пакард е, че не харесваше зъбите й…
— За да те изям по-добре — каза Тапънс замислено. — Ще ти кажа още нещо, Томи… Представи си, че тази картина, картината на къщата край канала, никога не е принадлежала на мисис Ланкастър…
— Обаче знаем, че е принадлежала — Томи я погледна изненадано.
— Не, не знаем. Знаем само, че мис Пакард каза така… Мис Пакард каза, че мисис Ланкастър я дала на леля Ейда.
— Но защо… — Томи млъкна.