— Никога ли не е продавана?
— Не. По едно време се заговори за развиване на земята тук. Не зная. Не че имам някакво отношение. Баща ми се надяваше, че е поставил началото на нещо като феодално владение. Трябваше да го наследя, децата ми да наследят мен и така нататък, и така нататък. — Той спря за момент, след което каза: — Но Джулия и аз нямахме деца.
— О — каза Тапънс меко, — разбирам.
— Затова няма нищо, заради което да идвам. Всъщност рядко го правя. Нели Блай се грижи за всичко вместо мен. — Той й се усмихна. — Беше прекрасна секретарка. Все още се занимава със служебните ми дела и прочие.
— Никога не идвате тук и все пак не искате да я продадете? — рече Тапънс.
— Има много сериозна причина да не го правя — каза Филип Старк.
Бледа усмивка премина по суровите му черти.
— Може би в края на краищата съм наследил нещо от усета на баща ми към сделките. Разбирате ли, земята увеличи неимоверно стойността си. Тя е по-добро вложение, отколкото мога да направя с парите от продажбата. Поскъпва с всеки ден. Кой знае, някой ден може да имаме голям нов туристически комплекс, построен на тази земя.
— Тогава ще бъдете богат?
— Тогава ще бъда още по-богат, отколкото съм сега — каза сър Филип. — А аз съм доста богат.
— Какво правите през повечето време?
— Пътувам, имам работа в Лондон. Имам картинна галерия там. По професия съм галерист. Всички тези неща са интересни. Отнемат време… до момента, в който на рамото ти легне една ръка и каже: „Тръгвай.“
— Недейте — рече Тапънс. — Звучи… караме да потръпвам.
— Не трябва да потръпвате. Мисля, че ще живеете дълго, мисис Бересфорд, и щастливо.
— Е, в момента съм много щастлива — каза Тапънс. — Предполагам, че ще имам всички неудобства, болки и проблеми на старите хора. Глухота, слепота, артрит и още няколко.
— Може би няма да им обръщате чак такова внимание, колкото си мислите. Ако мога така да се изразя, без да бъда груб, вие и съпругът ви изглеждате много щастливи заедно.
— О, така е — отвърна Тапънс. — Наистина ми се струва — каза тя, — че нищо в живота не може да се сравни с щастливия брак, нали?
Миг по-късно й се искаше да не бе казвала тези думи. Когато погледна мъжа срещу себе си, който, чувстваше тя, бе скърбял дълги години и може би още скърбеше за загубата на толкова обичаната жена, тя се ядоса още повече на себе си.
16. На следващата сутрин
Това бе сутринта след събирането.
Айвър Смит и Томи прекъснаха разговора си за момент и се погледнаха един друг, след което погледнаха Тапънс. Тапънс гледаше решетката на камината. Умът й бе далеч оттук.
— Докъде стигнахме? — попита Томи.
С въздишка Тапънс се завърна оттам, където бродеха мислите й и погледна двамата мъже.
— Все още си мисля, че всичко се връзва — каза тя. — За какво беше събирането снощи? Какво означаваше всичко това? — тя погледна Айвър Смит. — Предполагам, че е означавало нещо за вас двамата. Знаете ли къде се намираме?
— Не бих казал — отвърна Айвър. — Не се занимаваме с едно и също нещо, нали?
— Не съвсем — отвърна Тапънс.
Двамата мъже я изгледаха въпросително.
— Добре — рече Тапънс. — Аз съм жена с идея фикс. Искам да намеря мисис Ланкастър. Искам да съм сигурна, че е добре.
— Най-напред искаш да намериш мисис Джонсън — каза Томи. — Никога няма да намериш мисис Ланкастър, докато не намериш мисис Джонсън.
— Мисис Джонсън — каза Тапънс. — Да, чудя се… Но предполагам, че нищо от тази част не представлява интерес за вас — обърна се тя към Айвър Смит.
— О, напротив, мисис Томи, много ме интересува.
— Какво ще кажете за мистър Екълс?
Айвър се усмихна.
— Мисля — произнесе той, — че възмездието скоро ще настигне мистър Екълс. Все пак не бих заложил на това. Той е човек, който покрива следите си с невероятна изобретателност. Още повече, ако си представим, че въобще няма никакви следи. — Той добави замислено под носа си: — Голям ръководител. Голям организатор.
— Снощи… — започна Тапънс, но се поколеба. — Може ли да задавам въпроси?
— Можеш да питаш — отвърна й Томи, — но не разчитай, че ще получиш задоволителни отговори от стария Айвър.