— Хората в провинцията го правят — каза Томи.
— Зная — каза Тапънс, — в края на краищата, израснала съм в селска енория. Там датират нещата по събития, не ги датират по години. Не казват „това се случи през 1930“ или „това се случи през 1925“, или нещо такова. Казват „това се случи една година след като изгоря старата мелница“ или „това се случи след като мълния удари големия дъб и уби фермера Джеймс“, или „това беше в годината, когато имаше епидемия от детски паралич“. Затова е естествено, разбира се, нещата, които си спомнят, да не са в някаква определена последователност. Всичко е много трудно — добави тя. — Само тук-там се показва по нещо, ако схващате какво искам да кажа. Разбира се, въпросът е там — каза Тапънс с вида на човек, който неочаквано прави важно разкритие, — проблемът е, че аз самата съм стара.
— Ти си вечно млада — каза Айвър галантно.
— Не ставай глупав — каза Тапънс строго. — Стара съм, защото си спомням нещата по същия начин. Върнала съм се до първобитното ниво в подхода си към паметта.
Тя стана и се разходи из стаята.
— Този хотел ме изнервя — каза тя.
Тя мина през вратата в нейната спалня и отново се върна, като клатеше глава.
— Няма Библия — рече тя.
— Библия ли?
— Да. Нали знаеш, в старомодните хотели винаги има Библия край леглото. Предполагам, че това е така, за да можеш да се спасиш във всеки момент на деня или нощта. Е, тук нямат такова нещо.
— Искаш ли Библия?
— Ами да. Възпитана съм правилно и знаех Библията си доста добре, както подобава на всяка добра дъщеря на свещеник. Но сега, нали разбираш, човек забравя. Особено, след като вече не четат писанията както трябва в църквите. Дават ти някаква нова версия, в която словоредът, предполагам, и преводът са технически добре, но въобще не звучат така както преди. Докато вие двамата сте при агентите по недвижими имоти, ще отида до Сатън Чансълър — добави тя.
— За какво? Забранявам ти — каза Томи.
— Глупости, нямам намерение да шпионирам. Просто ще отида в църквата и ще погледна в Библията. Ако е някаква съвременна версия, ще отида да попитам викария — той би трябвало да има Библия, нали? От хубавите, имам предвид. Превода от 1611 година.
— За какво ти е преводът от 1611 година?
— Просто искам да си припомня онези думи, изчегъртани върху детския надгробен камък… Заинтересуваха ме.
— Всичко това е много хубаво, но не ти вярвам, Тапънс, не ти вярвам, че няма да се забъркаш в някакви неприятности, щом не те държа под око.
— Давам ти дума, че повече няма да скитам из църковни дворове. Църква в слънчево утро и кабинет на викарий, това е всичко — може ли да има нещо по-безобидно?
Томи погледна жена си със съмнение и се предаде.
След като остави колата си край покритата порта на църковния двор в Сатън Чансълър, Тапънс внимателно се огледа, преди да навлезе в църковните предели. Тя усещаше естествената липса на доверие — като човек, претърпял тежка телесна повреда на определено място. В настоящия случай не се забелязваха никакви възможни нападатели, дебнещи зад надгробните камъни.
Тя влезе в църквата, където една възрастна жена стоеше на колене и лъскаше някакви месингови надгробни плочи. Тапънс се приближи на пръсти до аналоя и колебливо разгледа тома, който лежеше там. Жената, която почистваше месинговите плочи, й хвърли неодобрителен поглед.
— Няма да го открадна — увери я Тапънс и, след като го затвори внимателно, излезе на пръсти от църквата.
Би й се искало да разгледа мястото на скорошните разкопки, но по никакъв начин нямаше да се захване с това.
— Който и да обиди — промърмори си тя. — Би могло да означава и това, но в такъв случай трябва да е някой…
Тя измина с колата краткото разстояние до къщата на викария, излезе и тръгна по пътеката към входната врата. Позвъни, но не чу звън отвътре.
— Сигурно звънецът е развален — каза Тапънс, познавайки навиците на звънците в домовете на свещениците. Бутна вратата и тя поддаде на натиска й.
Озова се в салона. На масата лежеше голям пощенски плик с чуждестранна марка, която заемаше доста място. Пликът носеше знака на Мисионерското общество в Африка.
„Радвам се, че не съм мисионер“ — помисли си Тапънс. Зад тази смътна мисъл се прокрадна още нещо, нещо, вързано с някаква салонна маса някъде, нещо, което тя бе длъжна да си спомни… Цветя? Листа? Някакво писмо или пакет?