— Да, трябва да има, за обикновените хора. Но има и други освен тях, обикновените. Има някои специални, под специално командване. Има специални легиони. Разбирате ли какво имам предвид, скъпа?
— Мисля, че не — рече Тапънс. — Не мислите ли, че трябва да пуснем семейство Пери в собствената им къща? Започват да се тревожат…
— Не, няма да пуснем семейство Пери. Не и преди… е, не и преди да съм ви разказала всичко. Не трябва да се страхувате, скъпа. Всичко е съвсем… съвсем естествено, съвсем безобидно. Няма никаква болка. Ще бъде просто като да заспиш. Нищо лошо.
Тапънс се вторачи в нея, след това скочи и тръгна към вратата в стената.
— Не можете да излезете оттам — каза мисис Ланкастър. — Не знаете къде е бутонът. Въобще не е там, където си мислите. Само аз зная. Зная всички тайни на това място. Живях тук с престъпниците, когато бях момиче, докато не избягах от тях и не получих спасение. Специално спасение. То ми беше дадено, за да изкупя греха си… Детето, нали разбирате… аз го убих. Бях балерина, не исках да имам дете… Ей там, на стената, на картината съм аз, като балерина…
Тапънс проследи сочещия пръст. На стената висеше маслена картина в естествена големина на момиче в костюм от бяла коприна, а под нея имаше надпис „Уотърлили“.
— Уотърлили бе една от най-добрите ми роли. Всички казваха така.
Тапънс се върна бавно и седна. Загледа се в мисис Ланкастър. Щом го направи, в главата й зазвучаха думи. Думи, чути в „Слънчевото било“. „Ваше ли е бедното дете?“ Тогава беше изплашена, изплашена. Изплашена беше и сега. Все още не беше сигурна от какво точно е уплашена, но бе обзета от същия страх, докато гледаше това доброжелателно лице, тази любезна усмивка.
— Трябва да се подчинявам на заповедите, които получавам… Необходими са агенти на унищожението. Бях определена за това. Приех моето определение. Освобождават се от греха, нали разбирате. Имам предвид, че децата се освободиха от греха. Не бяха достатъчно възрастни, за да съгрешат. Затова ги изпратих в отвъдното, както бе определено да направя. Все още невинни. Все още непознаващи злото. Виждате каква голяма чест е да бъдеш избран. Да бъдеш един от специално избраните. Винаги съм обичала децата. Нямах собствени. Това беше много жестоко, нали, или изглеждаше жестоко, но това наистина бе отплата за онова, което извърших. Може би знаете какво съм извършила.
— Не — каза Тапънс.
— О, на човек му се струва, че знаете толкова много. Мислех си, че може да знаете и това. Имаше един лекар. Отидох при него. Тогава бях само на седемнайсет и бях уплашена. Той каза, че няма да има проблеми детето да се махне и дори никой нямало да разбере. Но това не бе правилно, нали разбирате. Започнах да сънувам сънища. Сънувах, че детето винаги е там и ме пита защо никога не е имало живот. Детето ми каза, че иска компания. Беше момиче, нали разбирате. Да, сигурна съм, че беше момиче. Дойде и поиска други деца. Тогава получих заповедта. Аз не можех да имам повече деца. Омъжих се и си помислих, че може би ще имам деца, съпругът ми страстно искаше да има деца, но децата никога не дойдоха, защото бях прокълната. Нали разбирате? Имаше обаче начин, начин да се изкупи. Да се изкупи това, което направих. То бе убийство, нали така, а единственият начин да се изкупи убийството е чрез други убийства, защото другите убийства няма да бъдат убийства наистина, те ще бъдат жертвоприношения… Нали виждате разликата? Децата отиваха да правят компания на моето дете. Деца на различни възрасти, но малки. Заповедта идваше и тогава… — тя се наведе напред и докосна Тапънс, — … тогава беше толкова прекрасно да го направиш. Нали можете да разберете това? Толкова прекрасно беше да ги освободиш, така че никога да не познаят греха, както го бях познала аз. Не можех да кажа на никого, разбира се, никой не трябваше да знае. В това трябваше да съм сигурна. Понякога обаче се намираха хора, които се досещаха или подозираха. Тогава, разбира се… ами имам предвид, че за тях следваше смърт, защото аз трябваше да се пазя. Е, винаги бях в безопасност. Нали разбирате?
— Не… не съвсем.
— Но вие знаете. Затова дойдохте тук, нали? Знаехте. Знаехте още в деня, когато ви попитах в „Слънчевото било“. Видях лицето ви. Казах: „Ваше ли е бедното дете?“ Помислих си, че ще дойдете, взех ви за майка. Една от онези, чийто деца съм убила. Надявах се да се върнете някой път и да изпием заедно чаша мляко. Обикновено беше мляко. Понякога — какао. Всеки, който знаеше за мен.
Тя бавно прекоси стаята и отвори един шкаф в ъгъла.
— Мисис Мууди… — произнесе Тапънс. — И тя ли?