— О, нали знаете за нея, тя не беше майка… била е камериерка в театъра. Разпозна ме, затова трябваше да си отиде. — Като се обърна изведнъж, тя тръгна към Тапънс с чаша мляко в ръка, усмихвайки се убедително.
— Изпийте го — каза тя. — Просто го изпийте.
Тапънс остана неподвижна за момент, след това скочи на крака и се хвърли към прозореца. Грабна един стол и счупи стъклото. Подаде глава навън и изкрещя:
— Помощ! Помощ!
Мисис Ланкастър се засмя. Тя остави чашата с мляко на шсата, облегна се в стола си и се разсмя.
— Колко сте глупава. Кой мислите, че ще дойде? Кой мислите, че може да дойде? Ще трябва да разбиват врати, ще трябва да минат през тази стена, а дотогава… има други неща, нали знаете. Не е необходимо да е мляко. Млякото е лесният начин. Мляко, какао или дори чай. За мисис Мууди го сложих в какаото… тя обичаше какао.
— Морфина ли? Как се добрахте до него?
— А, това беше лесно. Човекът, с когото живеех преди години, имаше рак и докторът ми даде известни количества за него… остави ги под мое разпореждане, също и други наркотици… По-късно казах, че съм изхвърлила всичко… но ги запазих, другите наркотици, също и успокоителните… помислих си, че могат да се окажат полезни някой ден… Така и стана… все още имам малко от тях. Самата аз не взимам нищо подобно, не вярвам в тях. — Тя побутна чашата с мляко към Тапънс. — Изпийте го, това е много по-лесният начин. Другият… въпросът е, че не съм сигурна къде го сложих.
Тя стана от стола си и тръгна из стаята.
— Къде ли го сложих! Къде го сложих? Всичко забравям, сигурно е от възрастта.
Тапънс отново изкрещя: „Помощ!“, но брегът на канала оставаше пуст. Мисис Ланкастър продължаваше да броди из стаята.
— Мислех си… със сигурност си мислех… а, разбира се, в чантичката с шевни принадлежности.
Тапънс се обърна с гръб към прозореца. Мисис Ланкастър се приближаваше към нея.
— Колко глупава жена сте — каза мисис Ланкастър, — да го искате по този начин.
Лявата й ръка се стрелна и сграбчи рамото на Тапънс. Дясната й ръка се измъкна иззад гърба и. В нея имаше дълга и тънка кама. Тапънс се съпротивляваше. Тя си помисли: „Лесно мога да я спра. Лесно. Тя е стара жена. Слаба е. Тя не може…“
Изведнъж я обля студена вълна от страх, когато си помисли: „Но и аз съм стара жена. Не съм толкова силна, колкото си мисля. Не съм силна като нея. Ръцете й, хватката й, пръстите й. Сигурно защото е луда, а лудите, така съм чувала, са силни.“
Бляскавото острие се приближаваше. Тапънс изпищя. Отдолу се дочуха викове и удари. Ударите бяха по вратите, като че ли някой се опитваше да насили вратите или прозорците. „Само че никога няма да влязат — помисли си Тапънс. — Никога няма да успеят да минат през тази тайна врата, освен ако не познават механизма.“
Тя се бореше трескаво. Все още съумяваше да държи мисис Ланкастър на разстояние. Само че онази беше по-едра от нея. Голяма, силна жена. Лицето й все още бе усмихнато, но сега нямаше доброжелателното изражение. Вече имаше изражението на човек, който се забавлява.
— Килър Кейт — каза Тапънс.
— Знаете прякора ми. Да, но се извисих над това. Станах убиец на Бога. Божията воля е да убивам, така че всичко си е наред. Нали разбирате това? Нали разбирате, всичко е наред.
Тапънс беше изтласкана до облегалката на един голям стол. Мисис Ланкастър я притисна с една ръка към стола и натискът се увеличи — по-нататъшното отстъпление беше невъзможно. Дясната ръка на мисис Ланкастър със стоманената кама се приближаваше.
Тапънс си помисли: „Не трябва да изпадам в паника… Не трябва да изпадам в паника…“
Това обаче бе последвано с безпощадна настойчивост от: „Но какво мога да направя?“ Съпротивата беше безполезна.
Тогава дойде страхът — същият прорязващ страх, първите признаци на който се бяха появили в „Слънчевото било“…
„Ваше ли е бедното дете?“
Това беше първото предупреждение, но тя не го бе разбрала, не знаеше, че това е предупреждение.
Очите й наблюдаваха приближаващата стомана, но странно беше това, че не блестящият метал и неговата заплаха я бяха изплашили до състоянието на парализа, а лицето над него, усмихнатото, доброжелателно лице на мисис Ланкастър, която се усмихваше щастливо, удовлетворено — като жена, преследваща възложената й задача с внимателна разсъдливост.
„Тя не изглежда луда — помисли си Тапънс. — Това е ужасното… Разбира се, това е така, защото в собственото й съзнание тя е с ума си. Тя е абсолютно нормално, разумно човешко същество — поне така си мисли… О, Томи, Томи, в какво се забърках този път?“