Обзе я замаяност и слабост. Мускулите й се отпуснаха… Някъде се чу силен трясък от счупено стъкло. Това я запрати в мрак и безсъзнание.
— Така е по-добре… Свестявате се… Изпийте това, мисис Бересфорд.
До устните и се допря чаша… Тя се съпротивляваше отчаяно… Отровно мляко… Кой го беше казал преди време… Нещо за „отровно мляко“? Нямаше да пие отровно мляко… Не, не е мляко… Съвсем различна миризма… Тя се отпусна, устните й се разтвориха и тя отпи.
— Бренди — отгатна Тапънс.
— Точно така! Хайде, пийнете още малко…
Тапънс отпи отново. Облегна се на възглавниците, като изучаваше обкръжаващата я обстановка. През прозореца се подаваше върхът на дървена стълба. На пода под прозореца имаше купчина счупени стъкла.
— Чух, че се счупи стъкло.
Тя бутна настрани чашата бренди и очите й проследиха ръката до лицето на човека, който я държеше.
— Ел Греко — рече Тапънс.
— Моля?
— Няма значение.
Тя огледа стаята.
— Къде е тя… Мисис Ланкастър, имам предвид?
— Тя си… почива… в съседната стая.
— Разбирам. — Но не беше сигурна, че разбира. Скоро щеше да проумее по-ясно. Засега идеите можеха да идват една по една…
— Сър Филип Старк. — Каза го бавно и със съмнение. — Нали така?
— Да… Защо казахте Ел Греко?
— Страдание.
— Моля?
— Картината… В Толедо… Или в Прадо… Мислех си го много отдавна… Не, не много отдавна… — тя се замисли и направи откритие: — Снощи. Събиране… У викария…
— Справяте се чудесно — рече той окуражително.
Изглеждаше някак съвсем естествено да седи тук, в тази стая със счупени по пода стъкла, да разговаря с този човек с мрачно, измъчено лице…
— Допуснах грешка в „Слънчевото било“. Изцяло сгреших за нея… Тогава се страхувах, че… вълна от страх… Но сгреших… Не се страхувах от нея… Страхувах се за нея… Мислех, че нещо ще й се случи… Исках да я предпазя, да я спася. Аз… — тя го погледна със съмнение. — Разбирате ли? Или звучи глупаво.
— Никой не разбира по-добре от мен… Никой на този свят.
Тапънс се вгледа в него и се намръщи.
— Коя… Коя беше тя? Имам предвид мисис Ланкастър… Мисис Йорк… Това не е истинско… Взето е от един розов храст… Коя беше тя самата?
Филип Старк каза дрезгаво:
— „Коя бе тя? Самата тя? Реалната, истинската. Коя бе тя — с божия знак на челото?“ Чели ли сте някога „Пер Гинт“, мисис Бересфорд?
Той отиде до прозореца и постоя там за момент, гледайки навън. След това рязко се обърна.
— Тя беше моя жена, Господ да ми е на помощ.
— Ваша жена… Но тя е мъртва — табелката в църквата…
— Умря в чужбина — това е историята, която разпространявах… Сложих и табелка в църквата в нейна памет. Хората не обичат да задават прекалено много въпроси на покрусения вдовец. Не останах да живея тук.
— Някои казват, че тя ви е напуснала.
— Това също е приемлива история.
— Отвели сте я, когато сте разбрали за децата…
— Значи знаете за децата?
— Тя ми каза… Звучеше невероятно.
— През по-голямата част от времето беше съвсем нормална… Никой не би предположил. Но полицията започна да подозира и трябваше да действам… Трябваше да я спася, да я защитя… Разбирате ли, можете ли поне малко да ме разберете?
— Да — каза Тапънс, — напълно ви разбирам.
— Тя беше… толкова хубава навремето… — Гласът му потрепна. — Виждате я тук — той посочи към картината на стената — Уотърлили. Винаги е била буйно момиче. Майка й беше последната от Уорендърови… Стар род, с традиции… Хелън Уорендър… избягала от дома си. Сприятелила се с лоши хора… Затворници… Дъщеря й попаднала на сцената… Учела за балерина… Уотърлили беше най-известната й роля. След това се свързала с банда престъпници… За удоволствие… Просто за да се забавлява… Постоянно била неудовлетворена… Когато се омъжи за мен, бе приключила с всичко това… Искаше да се установи, да заживее спокойно, семеен живот, с деца. Бях богат… Можех да й дам всичко, което пожелае. Само че нямахме деца. Това бе много тъжно и за двама ни. Започна да я обзема чувство на вина… Може би винаги си е била малко неуравновесена, не зная… Каква е причината? Тя беше… — той направи жест на отчаяние. — Обичана… Винаги съм я обичал, без значение каква е, какво прави… Исках да я спася… Да бъде в безопасност… А не да е зад решетките… Затворена за цял живот, чезнеща от мъка. Ние успяхме да запазим… в продължение на много, много години…