— И двамата проявявате голямо разбиране — каза мис Пакард.
— Поговорих си с една възрастна дама — каза Тапънс. — Мисис Ланкастър, май че така каза?
— А, да, мисис Ланкастър. Всички много я обичаме.
— Тя не е ли… Не е ли малко странна?
— Е, има си своите приумици — каза мис Пакард извиняващо. — Няколко души тук имат приумици. Доста са безобидни, но… Е, такива са си. Разни работи, които вярват, че са им се случили. Или пък на други хора. Опитваме се да не ги забелязваме, да не ги насърчаваме. Просто ги пренебрегваме. Наистина си мисля, че това е някаква игра на въображението, някаква фантазия, в която те обичат да живеят. Нещо вълнуващо или нещо тъжно и трагично. Няма значение какво. Слава Богу, поне мания за преследване няма. С това нямаше да се справим.
— О, свърши се — рече Томи с въздишка, докато се качваше в колата. — Няма да се налага да идваме поне още шест месеца.
Само че не се наложи да идват отново след шест месеца, тъй като три седмици по-късно леля Ейда умря в съня си.
3. Погребение
— Погребенията са доста тъжни, нали? — попита Тапънс.
Те току-що се бяха върнали от погребението на леля Ейда, което беше свързано с дълго и уморително пътуване с влак, тъй като събитието се състоя в едно селце в Линкълншир, където бяха погребани повечето от семейството и прадедите на леля Ейда.
— Какво очакваш от едно погребение? — рече Томи мъдро. — Сцена на дива веселба ли?
— Е, някъде би могло да бъде и така — каза Тапънс. — Имам предвид, че ирландците, например, се веселят на бденията, нали? Първо дълго плачат и нареждат, след което започва пиенето и лудото веселие. Пиене ли казах? — добави тя, поглеждайки към барчето.
Томи стана и чинно донесе онова, което сметна за подходящо. В случая това беше „Уайт Лейди“ *.
— А, така е по-добре — каза Тапънс.
Тя махна черната си шапка, хвърли я през стаята и изхлузи дългото си черно палто.
— Мразя траурните дрехи — рече тя. — Винаги миришат на нафталин, защото са били сгънати някъде.
— Траурните дрехи не са необходими повече. Бяха само за погребението — каза Томи.
— О, да, зная. След минутка ще се кача горе и ще си облека алена блуза, за да ободря обстановката. Можеш да ми приготвиш още едно „Уайт Лейди“.
— Наистина, Тапънс, нямах представа, че погребенията могат да ти създадат такова весело настроение.
— Казах, че погребенията са тъжни — рече Тапънс, когато се появи след малко, облечена в яркочервена рокля, а на рамото й беше забоден гущер от рубини и диаманти, — защото такива погребения като на леля Ейда, са тъжни. Имам предвид с повече стари хора и по-малко цветя. Няма хлипащи и подсмърчащи наоколо. Някой възрастен и самотен, който няма да липсва никому.
— Мислех си, че ще ти бъде много по-лесно да понесеш това погребение, отколкото моето, например.
— Ето къде напълно грешиш — каза Тапънс. — Не искам особено да мисля за твоето погребение, защото предпочитам да умра преди тебе. Ако обаче ми се наложи да присъствам на погребението ти, то във всеки случай ще бъда отдадена на безутешна скръб. Ще трябва да си взема много кърпички.
— Поръбени с черно?
— Не съм се сетила за това, но не е лоша идея. Освен това погребалното бюро е много приятно. Кара те да се чувстваш възвишено. Истинската скръб си е истинска. Кара те да се чувстваш ужасно, но все пак прави нещо за теб. Имам предвид, че действа подобно на изпотяването.
— Действително, Тапънс, намирам забележките ти за моята кончина и за ефекта, който тя ще произведе върху тебе, за проява на изключително лош вкус. Това не ми харесва. Нека да забравим погребенията.
— Съгласна съм. Да ги забравим.
— Бедната женица я няма вече — каза Томи. — Отиде си спокойно и без да страда. Да го оставим така. Предполагам, че ще е по-добре да разчистя всичко това.
Томи се приближи до бюрото и се порови в някакви документи.
— Къде ли сложих писмото от мистър Рокбъри?
— Кой е мистър Рокбъри? А, имаш предвид адвоката, който ни писа.
— Да, във връзка с приключването на делата й. Изглежда аз съм единственият останал от семейството.
— Жалко, че не е имала богатство, което да ти остави — рече Тапънс.
— Ако имаше богатство, щеше да го остави на онзи дом за котки — каза Томи. — Наследството, което им е оставила в завещанието си, ще погълне всичките пари в наличност. Няма да остане много за мен. Не че имам нужда от каквото и да било, нито пък го искам.