— А за последното ни хапване тук съм приготвил малко сандвичи с фъстъчено масло и желе.
Недра изви устни в пресилена усмивка.
— Звучи вкусно.
— Знам — съгласи се Колинс с въздишка, — но щом стигнем в Нова Зеландия, ще те заведа на пищна вечеря в най-добрия ресторант в Крайстчърч.
— Ще се задоволя и с дълга гореща вана, румсървис и седмица, изпълнена със страст, в апартамент в петзвезден хотел.
— Ще видя какво може… — Колинс внезапно млъкна. — Чу ли това?
Нисък далечен звук започна да резонира в стените на станцията — механичното бумтене на двигатели.
— Да — отвърна Недра. — Прилича на самолет.
— Подранили са. Сигурно има промяна в програмата.
— Според последната метеорологична справка времето ще се задържи хубаво, но няма да им се разсърдя, ако ни закарат по-рано у дома.
— Сандвичът ти е в кухнята. Аз ще изляза да ги посрещна.
Колинс се спусна до долното ниво, облече дебелите дрехи и полярната екипировка и излезе през въздушния шлюз. Навън вятърът духаше силно откъм глетчерните планини, а ръмженето на самолетните двигатели отекваше навсякъде около станцията.
Облак пулверизиран сняг и ледени кристали изригна изпод широките ски на LC-130 и се издигна зад самолета като облак прах зад кола на черен път. Самолетът се плъзна по ледената писта и спря точно пред станцията. Пилотът го придвижи още по-наблизо, после го завъртя така, че задната рампа да застане към вратата.
Двигателите забавиха въртенето на витлата, но продължиха да работят — беше твърде студено, за да се рискува със спирането им. Докато Колинс се приближаваше към самолета, страничната врата се отвори и се превърна в стълба, по която слезе мъж, облечен в бял снежен костюм с качулка.
— Килкъни? — викна Колинс нетърпеливо.
Но това не беше Килкъни.
Дюрок се пресегна, сграбчи протегнатата ръка на посрещача си и го дръпна рязко. Колинс се препъна и залитна, като се опитваше да възстанови равновесието си. Нападателят се завъртя и стовари юмрук в слепоочието му, от удара очилата на Колинс изхвърчаха, той падна на колене, а Дюрок изви ръката му назад.
— Ако ми съдействате, ще оставя вас и жена ви живи — каза Дюрок и опря дулото на деветмилиметровия глок в бузата на Колинс. — Разбирате ли, господин Колинс?
Инженерът кимна безсилно, все още твърде замаян от удара. Повдигна леко глава и видя още петима мъже да излизат от самолета, всичките в бели маскировъчни костюми и въоръжени с автомати.
— Подсигурете станцията — нареди Дюрок.
Войниците се приближиха предпазливо, въпреки че не очакваха да срещнат съпротива. Докладите от разузнаването им твърдяха, че само Колинс и жена му обитават станцията.
— Недра — извика Колинс, когато войниците нахлуха през въздушния шлюз.
Дюрок го удари с пистолета по главата и инженерът се строполи в безсъзнание върху леда.
Четирима войници изкачиха витото стълбище към главното ниво, после се разделиха по двойки и тръгнаха да проверят коридорите. Петият държеше на прицел стълбището от въздушния шлюз.
— Филип? — извика Недра откъм кухнята.
Тя тъкмо беше напълнила отново чашата си с шампанско, когато иззад ъгъла през вратата влетя войник с насочен към нея автомат.
— Ръцете на главата! Веднага! — извика той.
Недра бавно остави бутилката на плота и постави ръце зад главата си.
— Хванах жената — съобщи войникът в микрофона, закачен на ухото му.
Дюрок се загледа в проснатото тяло на Колинс, докато изслушваше докладите на хората си в станцията. Погледна часовника си; по-малко от трийсет секунди бяха минали от излизането му от самолета, а станцията вече беше негова.
— Фуке, Кошен — каза Дюрок в малкия микрофон.
— Oui, командире — отговориха двамата мъже.
— Излезте заедно с жената. Затворете ги в спалните помещения за разпит.
Над главите им вторият LC-130 направи кръг над станцията и се сниши за приземяване. Дюрок се усмихна, беше доволен от развитието на мисията. Ако всичко продължаваше да върви според плановете му, никой нямаше и да разбере, че е бил тук.
5
31 януари
„Скайър-98“
— Остават десет минути — обяви ясният глас на пилота от високоговорителите, вградени в шлема на Килкъни.
В товарното отделение на LC-130 отекваше постоянното ниско бръмчене. Четирите масивни двигателя „Алисън“ на крилете биеха студения въздух с комбинираната подемна сила на петнайсет хиляди коня, впрегнати в общото усилие да удържат шестдесеттонния самолет във въздуха. „Скайър-98“ беше от Националната въздушна гвардия на Нюйоркското 109-о въздушнотранспортно крило. Това бе един от малкото специализирани тежкотоварни самолети, обслужващи някои от най-студените и далечни места на Земята. От октомври до март „Скайър-98“ сновеше непрестанно между Нова Зеландия и Антарктида.