Отделението на херкулеса беше празно, като се изключат Килкъни и двамата от екипажа, които стояха от двете страни на сервизната врата. И тримата дишаха с кислородни апарати, въздухът в разхерметизираното товарно помещение беше твърде разреден и студен на тази височина.
Присъствието на Килкъни на борда беше резултат от задействането на определени лостове. А с това се беше заел мъжът, оглавяващ специалните бойни звена на флота — бившият командващ офицер на Килкъни, контраадмирал Джак Доусън. Когато разбра за връзката на Килкъни с проекта на НАСА за езерото Восток, адмиралът използва значителното си влияние, за да добави тихомълком към списъка със задачи допълнително изпитание на оборудването с оглед нуждите на флота.
Килкъни съблече арктическото си яке и застана в центъра на празното отделение, за да се поразгрее. Матираният сив костюм, който покриваше тялото му като втора кожа, беше лек и тънък, подсилен на места с кевларени плочки.
Костюмът, наречен „тюленска кожа“ от компанията, която разработваше специални облекла за флота, използваше най-модерните защитни устройства за неутрализиране на електронни, химични и биологични заплахи, а освен това притежаваше и удивителна терморегулация. При лабораторните изпитания костюмът беше дал добри резултати, но бившият командващ офицер на Килкъни искаше да знае доколко ефективно ще действа в малко по-реални условия. Според Доусън Антарктида беше идеалното място да се провери дали „тюленската кожа“ може да поддържа стабилна телесната температура.
Двамата членове на екипажа в товарното се взираха изумено в Килкъни. И съвсем нормално, защото той се канеше да скочи от 35 000 фута височина и да се приземи с парашут на леда.
— Засичам самолет, който идва насам — обяви радарният оператор.
Съмнър Дюрок хвърли поглед към екрана на радара.
— Разстояние?
— Осемдесет километра.
— Продължавай да го следиш.
Това, което изкушаваше Килкъни да изпълни този скок, както и причината, поради която се съгласи да го направи, беше мястото. Антарктида беше единственият континент, над който не беше скачал с парашут. Само няколко души бяха опитвали подобно нещо и трима от тях бяха загубили ориентация поради височинна болест, не бяха успели да отворят парашутите си и се бяха устремили право към смъртта.
— Шейсет и пет километра и се приближава — провикна се радарният оператор.
— Всички системи готови ли са? — попита Дюрок.
— Всички системи са в пълна готовност.
— Добре. Нека се приближат още малко.
— Пет минути — обади се пилотът.
— Разбрано — отвърна Килкъни. — Включи насочващия маяк.
Гласово активиращият се компютър, привързан към гърдите му, започна да предава сигнал, по който самолетът щеше да го открие в случай на нужда.
— Получаваме силен сигнал — каза помощник-пилотът. — Всичко изглежда наред.
Килкъни направи последна проверка на шнуровете и раницата на парашутите. Потупа бедрото си и напипа закачения боен нож — застраховка, в случай че главният парашут не се отвореше и се наложеше бързо да се освободи от него, преди да отвори резервния.
— Включи измервателите — нареди Килкъни.
Пред него изплуваха графики с данни; лицевото стъкло на шлема служеше и като информационен дисплей.
Килкъни разгледа компактния образ, който изобразяваше посоката, височината, въздушната скорост, географската ширина и дължина — всички тези данни бяха събрани от съзвездието сателити за глобално позициониране, които обикаляха около планетата.
— Петдесет и пет километра и се приближава — докладва радарният оператор на Дюрок.
— Две минути — обади се пилотът. — Сержант Бомър, отворете вратата.
— Вратата се отваря — отговори Бомър.
Струя студен въздух нахлу с рев в товарното отделение и ниското ръмжене на херкулеса стана пронизително, докато пилотът намаляваше скоростта на 135 километра. Килкъни сграбчи стоманените осигурителни въжета и пристъпи към вратата.
— Извинете, сър — опита се да надвика рева на вятъра Бомър, — но защо го правите?
Килкъни се усмихна зад тъмното стъкло на визьора.
— Знаете ли какво означава ВМС, сержант?