— Не ви разбрах, сър?
— Времето за мислене свърши.
Червената предупредителна светлина угасна и светна зелено.
— Това са думите, според които трябва да се живее — извика Килкъни. — Ще се видим на земята.
Той скочи в турбулентната въздушна струя зад самолета и почти веднага усети внезапния тласък на ускорение, когато гравитацията го дръпна надолу. С разперени крака и ръце, той преплава през шестте хиляди фута свободно падане. Високомерът на информационния дисплей бързо отмерваше спускането му. Под него цифровият брояч сочеше скоростта, която наближаваше 140 мили в час.
Сърцето на Килкъни блъскаше в гърдите. Адреналинът нахлу в кръвта му, докато тялото му реагираше инстинктивно на неестественото усещане за падане. Почувства тъпото жилване на носещите се из въздуха частици лед, които се блъскаха в тялото му през „тюленската кожа“. За щастие новият чудодеен костюм на военноморските сили оправдаваше очакванията.
— Разстоянието до самолета е двадесет и пет километра.
— Прехванете целта — нареди Дюрок. Вдигна очи към лазурното синьо небе, опитваше се да открие самолета. Не можа да го види, но знаеше, че е там.
На 29 000 фута Килкъни дръпна шнура на главния си парашут. Погледна над дясното си рамо и видя как правоъгълното параболично платно се развива и издува. Информационният дисплей показваше височина от 27 500 фута, а въздушната му скорост беше почти нулева. Оглушителният рев на вятъра, съпътствал свободното му падане, изчезна и ушите на Килкъни се изпълниха със звънтяща тишина.
— Покажи пътя на полета до целта.
В отговор на командата компютърът изчисли разстоянието по права линия от сегашната му позиция до известните координати на LV-станцията и проектира жълта линия на дисплея, която нагледно показваше най-прекия път на полета. Въображаемата линия, която се актуализираше няколко пъти на секунда, сякаш тръгваше от гърдите на Килкъни и стигаше до точка на няколко мили разстояние.
Той се протегна, стисна контролните ръкохватки, определящи дължината на дясната и лявата свръзка, и дръпна, за да освободи спирачките. Планиращият парашут се изстреля напред готов за летене и започна да набира скорост. Формата на купола позволяваше на Килкъни да направлява полета си с голяма точност. При подходящ вятър можеше да остане във въздуха с часове. Под него набръчканото море от белота се разпростираше във всяка посока, докъдето поглед стигаше.
— Целта е прехваната.
— Огън — заповяда Дюрок.
Нова линия се появи пред Килкъни. Тази беше бяла и се издигаше от LV-станцията.
— Какво, по дяволите…? — изръмжа Килкъни, когато осъзна, че вижда изстрелването на ракета земя-въздух.
— Включи комуникациите — изкомандва той. — Леден скок едно до Скайър девет осем. Предприемете маневра за избягване! Към вас лети ракета! Повтарям, към вас лети ракета! Чувате ли ме? Край.
Пращенето на обратната връзка го оглуши. Едва доловим под електронния шум, се чу гласът на пилота на „Скайър-98“.
— Повторете отново, Леден скок едно. Не сме…
Ракетата се устреми със свръхзвукова скорост към топлината, излъчваща се от четирите двигателя „Алисън“, и се вряза в тромавия Херкулес. Удари третия двигател и взривната ѝ глава избухна. Нажежени метални отломки разкъсаха алуминиевото покритие на „Скайър-98“ и запалиха резервоарите на крилете.
6
— Прекъсни връзката — заповяда гневно Килкъни на компютъра. Обхватът на комуникационните му устройства беше твърде малък, за да стигне до друг, освен до хората, изстреляли ракетата. Дращенето, което изпълваше ушите му, изчезна мигновено.
Черен пушек бележеше мястото, където беше избухнал „Скайър-98“. Димни следи описваха пътя на горящите останки към земята — зловещи петна по иначе безупречното безкрайно синьо. Килкъни погледна към земята. Ярката жълта линия, отбелязваща направлението на полета, отново се появи на информационния дисплей.
Килкъни провери висотомера си, показваше 26 750 фута, и той изчисли, че разстоянието до ледената покривка долу е малко повече от 15 000 фута, почти три мили. Даваше си сметка, че при подемно-съпротивително съотношение от пет към едно може да се придвижи още около петнайсет мили напред, преди гравитацията да го свали на земята. Доколкото можеше да види, наоколо нямаше нищо освен безкрайна ледена пустиня.
— Проклет да съм, няма да умра тук! — зарече се Килкъни и даде поредната команда. — Изчисти направлението на полета.
Ярката жълта линия изчезна.