И за втори път през този ден въздухът около LV-станцията се изпълни с рева на двигатели. По-малко от десет часа след разговора с Барнет и Джоли от Макмърдо пристигна „Туин Отър“. Този път един LC-130 закръжи над станцията, като проверяваше условията на пистата. Обгорен кратер сред леда бележеше мястото, където се беше разбил друг самолет от този тип.
— Я вижте това? — обърна се пилотът към останалите от екипажа.
Останките бяха точно под тях.
След малко херкулесът се приземи на леда. Докато приближаваше към станцията, наблизо се приземиха и два хеликоптера.
Килкъни излезе, за да посрещне новодошлите. Едър мъж излезе от пасажерската врата на херкулеса и бързо закрачи към него.
— Ти сигурно си Килкъни?
— Аз съм — отвърна Килкъни и протегна ръка.
— Майор Дон Сандърс — представи се мъжът и стисна здраво ръката му. — Освен че ми беше заповядано да дойда тук възможно най-бързо и да се срещна с вас, инструкциите ми не бяха много подробни. Предполагам, че има нещо общо с отломките по тази ледена писта? Ще ми кажете ли какво става?
— Разбира се, майоре. Влезете и ще ви обясня всичко.
— Чудесно — каза Сандърс доволно. — Каква е историята? Самолетът там се е разбил при излитането ли?
— Нещо такова — потвърди Килкъни. — Това няма да е стандартна проучвателна мисия.
— И защо?
— Първо, цялата операция е строго секретна.
— Това ми беше обяснено, преди да тръгна.
— Второ, вашият екип ще работи на местата на две катастрофи. Видяхте едното в края на пистата. Другото е на около трийсет мили оттук. Причината и за двата инцидента вече е известна.
— Откъде бихте могли да знаете какво е накарало тези два самолета да се разбият? — попита Сандърс със съмнение.
— Никога не съм казвал, че са се разбили. Първият беше свален с ракета земя-въздух.
— Ракета земя-въздух тук?
— Да, и със сигурност не беше „Стингър“. Нещо с далеч по-голям обхват и мощност.
— А какво се е случило с този в края на пистата?
— Опитах се да накарам пилота да спре излитането, като стрелях по единия от двигателите. Не се получи. И двата самолета, които ще разследвате, носят отличителните знаци на военновъздушните сили и номер 33498 на опашката. Този в края на пистата е фалшив.
— Какво е станало тук, по дяволите?
— Накратко, малка бойна група е пристигнала с два самолета, подобни на този, от който слязохте току-що. Завладели са тази станция, убили са двамата души, които работеха тук, и са откраднали изследванията им. После свалиха самолета ми, около трийсет секунди след като бях скочил от него. Успях да дойда до тук точно когато се канеха да заминат. Видяхте каквото е останало от единия им самолет. Другият успя да замине.
Сандърс се замисли за момент, после кимна.
— И какви са задачите ми?
— В случая със сваления от ракетата самолет трябва да се опитате да издирите отломките и да съберете каквото можете от останките на екипажа. Тези мъже заслужават да бъдат върнати у дома.
— Абсолютно. Ами другия?
— Различен случай — отвърна Килкъни. — Трябва да намерите каквото може от самолета. Наложително е да разберем всичко за този самолет и неговия товар. В останките ще търсим доказателството, което ще ни позволи да осъдим копелетата, отговорни за атаката.
— Ще направя каквото мога. Знаете ли къде е другият самолет?
— Мога да ви дам приблизителни координати. — Килкъни извика карта на областта на един екран с висока резолюция. — „Скайър-98“ беше ударен тук някъде.
— Имаш ли идея за височината и скоростта?
— Когато скочих, беше на трийсет и пет хиляди фута височина и беше забавил до сто тридесет и пет възела. Намираше се малко над четири мили над горната част на глетчера и летеше по това направление към станцията, срещу лек вятър.
Сандърс направи няколко изчисления наум и получи представа за разпръсването на отломките и скоростта на падането им. После посочи с дебелия си пръст в монитора.
— Ако съм го боднал вярно, останките от самолета трябва да са някъде тук.
— Боднал ли? — учуди се Килкъни.
Сандърс измъкна бележник от джоба си и надраска координатите.
— Бърза оптимистична догадка от началния анализ — ухили се Сандърс. — Технически термин.
12
2 февруари
Туксон, Аризона
Джим Евърс остави своята хонда сивик на паркинга за посетители на националния парк Сагуаро. След като пристегна каската си и оправи презрамките на хидрораницата, той свали своя планински бегач „Канъндейл“ от покрива на колата. Напускаше по-рано стратегическата стоянка за временно съхранение всеки петък, стига времето да беше подходящо, за да потренира малко преди мръкване. Беше най-хубавото време за каране, защото тогава паркът почти винаги беше безлюден.