Мартино и Лафит правиха любов почти час, като редуваха нежните ласки с необуздана страст. Въпреки че беше в началото на петдесетте, Лафит обичаше да проверява границите на възможностите си с ненаситната Мартино, а и двамата предпочитаха физически изтощителните маратони пред кратките спринтове.
— Достатъчно — каза Лафит с уморена въздишка, отдръпна се от Мартино и падна безсилно на леглото.
Младата жена се обърна настрани и прикри гърдите си с ръце. Сърцето на Лафит биеше като чук, поемаше си въздух като удавник.
— Добре ли си? — попита тя.
— Да, просто съм уморен. А ти?
— Поруменяла като девица.
Лафит прокара ръка по извивките на гърба ѝ. Кожата ѝ беше гладка и гореща.
— Говорих с лекаря си днес.
— И той каза ли ти какъв прекрасен екземпляр си?
— Да, за мъж на моята възраст, но времето започва да оставя следите си.
— Има ли ти нещо?
— Някои биохимически показатели не са съвсем добри, с две думи вече се износвам. Остарявам, Доминик, не искам да остарявам.
— Знам, Шарл, и аз не искам, дори повече от теб. Старостта е по-жестока към жените.
— Засега при теб не се наблюдават някакви неприятни признаци.
— Merci, но една жена може да усети незабележимите промени, а и вече не съм на двадесет и пет. Приближаваме се до момента, в който ще разберем как да върнем назад клетъчния часовник, но тази работа отнема време.
— Колко време? Години? Десетилетия? Не мога да чакам толкова дълго. Иймс и Сътън притежават необходимото, за да ускорят твоите изследвания. „ЮДжийн“ ще бъде моя.
15
14 февруари, 23:30
Ан Арбър, Мичиган
Лойд Сътън паркира колата си на алеята пред дома на Фей Олсън.
— Благодаря за хубавата вечеря, Лойд — каза тя.
— За мен беше удоволствие. Отдавна исках да посетя това ново заведение с кажунска кухня.
— Знам, че е късно, но ще влезеш ли? Мога да ти направя кафе или ако искаш, да пийнеш нещо по-силно.
— Звучи изкусително. Ако се прибера вкъщи сега, сигурно ще се захвана пак с някакви алгоритми. Честно казано, предпочитам да остана и да си говоря с теб.
Фей се усмихна, когато Сътън заобиколи от другата страна на колата, за да ѝ отвори вратата. Пред верандата тя бръкна в чантичката си, за да извади ключовете, но те не бяха там.
— Виж ти, колко странно — каза тя през смях. — Бих се заклела, че ги сложих тук. Успяхте ли с Оз да откриете гена, отговорен за ранния Алцхаймер.
— Не. Може би — отвърна Сътън и завъртя разсеяно глава. — Не си спомням.
— Лойд, престани! — засмя се Фей.
Тя извади резервен ключ от скривалището му в декоративната лампа и отвори вратата. Дневната беше уютна, украсена със снимки на семейството и приятели. На няколко дори бяха тримата — тя, Лойд и Оз — от дните им в Станфорд.
— Какво да ти донеса? — попита Фей.
— Какво ще кажеш за купа пуканки и бира?
— Все същият си си. Чакай, нека взема палтото ти. Знаеш къде е хладилникът. Има няколко „Корони“ на най-долния рафт. Донеси една и за мен.
Лойд пристъпи през сводестата врата в тясната кухня. В ъгъла стоеше все същата кръгла маса, на която беше споделял много вечери с Оз и Фей, когато още бяха женени. Вратата към мазето беше открехната. Площадката беше тъмна.
— Лойд — обади се Фей откъм спалнята, — надявам се, че нямаш нищо против, ако се преоблека в някой анцуг, не мисля, че мога да изтърпя този чорапогащник повече.
Той се засмя топло.
— Не се притеснявай.
Сътън тъкмо взе две бутилки бира и понечи да затвори хладилника, когато чу стъпки зад гърба си. Преди да успее да се извърне, мускулеста ръка се пресегна и го блъсна силно в гърдите. Бутилките се изплъзнаха от пръстите му и се разбиха върху покрития с линолеум под. Лойд обърна глава, но не успя да види нападателя си. Усети само как студеното острие на нож се забива във врата му, чак до костта.
— Какво стана? — извика Фей от спалнята. — Изпусна ли нещо?
Убиецът пусна тялото на Лойд на кухненския под и около краката му се разля кръв. Мъжът взе един наполовина пълен чувал за боклук от стълбищната площадка и тръгна към дневната, като оставяше кървава диря след себе си.
Застана до открехнатата врата на спалнята и надзърна през процепа. Полата и блузата на Фей лежаха върху стола, а самата тя бе приседнала на ръба на леглото си и си събуваше чорапогащника. Убиецът блъсна с длан вратата и тя се отвори рязко.