— Мисля, че това обобщава нещата — каза Барнет. — Шон, беше удоволствие да работим заедно. Нолън, оставям Роксан в сигурни ръце. Сигурен съм, че ще оцениш колко интелигентен и изобретателен сътрудник е тя.
Екранът изгасна и Тао се обърна към Килкъни.
— Защо не ми покажете кабинета ми?
— Разбира се — съгласи се той, — дори ще ви организирам безплатна обиколка на сградата.
— И без това не бих дала пари за подобно съмнително удоволствие.
Килкъни се вгледа в Тао за секунда, търсеше някакъв намек, че грубата ѝ забележка е само шега. Но видя само две гневни черни очи и здраво стиснати устни. Той тръгна към главния коридор и тя го последва. Беше с половин глава по-ниска от него. Кимаше любезно, когато той ѝ показваше нещо интересно, но почти не забавяше крачка, сякаш искаше да приключи по-бързо с обиколката.
— Това е компютърният ни център — обясни Килкъни, докато прекарваше картата ключ през четеца и отвори вратата. — Освен вътрешната ни мрежа от различни типове машини, имаме и два суперкомпютъра, които временно заемаме на различни изследователи.
Бил Гринели излезе от кабинета си с дебел компютърен наръчник в едната ръка и чаша кафе в другата. Беше облечен в джинси, черна тениска и украсено с бродерии яке, останало му от кратката му кариера като технически оператор в турнето на „Дъ Претендърс“. Ръкавите на якето бяха навити до лактите. Посивяващата му кафява коса беше хваната на опашка, а козята му брадичка беше подрязана късо.
— Стори ми се, че чух гласове — каза Гринели.
— Искаш да кажеш други, освен обичайните? — уточни Килкъни. — Запознайте се — това е Роксан Тао, а това е Бил Гринели, мъжът, който поддържа компютрите ни. Без съмнение сама ще се увериш, че той е един от най-ценните кадри на консорциума.
Гринели се приближи към Тао и се усмихна.
— Наричай ме просто Грин.
— За мен е удоволствие, господин Гринели — отвърна Тао хладно.
— Роксан нае кабинета до моя — каза Килкъни. — Кога можеш да подготвиш оборудването ѝ?
— Телефоните и инсталацията са монтирани — отговори Грин. — Ние ли осигуряваме компютърния ви хардуер?
— Не, но ще ви уведомя, когато оборудването ми пристигне.
Грин забеляза, че Тао разглежда татуировката на лявата му предмишница — Пан, яхнал полумесец и разпръскващ вълшебен прах.
— Харесва ли ви татуировката ми? — попита Грин и обърна ръката си, за да ѝ даде възможност да я види по-добре.
— Не съм голям почитател на подобен вид украси. Има ли някакъв смисъл в това, или е резултат от пиянски облог?
— Беше подарък от жена ми и за мен е от огромно значение — отговори Грин, гласът му беше хладен и твърд. — Напомня ми, че в света все още има магия, въпреки усилията на всички, които се опитват да премахнат забавленията.
Малко стресната, Тао срещна погледа на компютърния гуру на консорциума, но не си позволи да го предизвиква повече. Килкъни се зачуди що за човек би пожелал да се държи враждебно с толкова мил и любезен тип като Грин.
— Мисля, че отнехме достатъчно от времето на Грин, Роксан — каза той. — Да продължаваме ли?
— Да — отвърна тя ледено.
Тя се обърна към коридора, а Грин хвърли объркан поглед на Килкъни, сякаш питаше: „Какъв ѝ е проблемът?“ Килкъни сви рамене — честно казано, нямаше никаква представа. Грин се завъртя на пети и се отправи към конзолата в средата на стаята.
— Късмет — пожела той на Килкъни, който последва Тао.
— Какво имаше предвид, когато ти пожела късмет? — попита Тао. — Надявам се, че все пак е надраснал характерното за пуберите недоверие към противоположния пол.
— Просто ти пожела късмет в работата ти тук — излъга Килкъни. — Твоят кабинет е следващият вдясно.
До вратата имаше табела с логото на „Qi“. Килкъни отвори и направи път на Тао да влезе. Стаята беше празна. Имаше телефон, сложен на пода. Тао отиде до прозореца и се загледа в бавно падащия сняг.
— Ако искаш, мога временно да ти намеря някакви мебели, докато се устроиш — предложи Килкъни.
— Благодаря — отвърна Тао, без да се обръща.
Килкъни затвори вратата и се приближи до нея.
— Когато говорихме с Барнет миналата седмица, той ми спомена, че ще те изпрати. Искаш ли да обсъдим правилата на играта?
Тао се обърна рязко и каза:
— Структурата на нашата работна връзка е много проста — аз съм твоят началник. Аз командвам парада.
— А не.
Очите на Тао се присвиха.
— Не?
— Точно така, Роксан, казах не. Не можеш да ме командваш. Аз не съм агент. Не работя за теб или за ЦРУ. Когато сметна, че съм намерил нещо, което е от интерес за ЦРУ, ще ти го предавам. Затова си тук.