— Господин Макферсън?
— Ваша чест, имаше огромно количество кръв на местопрестъплението. Освен това съществуваха улики, че госпожица Олсън е била насилена сексуално. Тези два факта са накарали полицията да предположи, че ДНК улика от нападателя също може да бъде открита на местопрестъплението. Обаждането на деветстотин и единайсет от госпожица Олсън…
— Възразявам, Ваша чест — намеси се Балог. — Няма доказателство, че точно Фей Олсън се е обадила.
Макферсън извъртя очи с досада и каза:
— Нека перифразирам твърдението, Ваша чест. Деветстотин и единайсет са получили обаждане от „Пайнвю“ номер 4371 от някаква жена, която е обвинила подсъдимия във въпросните престъпления. Въз основа на обаждането детективите са имали основание да подозират Осуалд Иймс за въпросните престъпления и определено са имали причина да смятат, че посредством взимането на кръвна проба ще открият ДНК доказателство, което да го свърже с престъпленията.
— Не намирам нищо нередно в заповедта. Тя ясно посочва търсения предмет — кръвна проба от заподозрения — и мястото, където такава проба най-вероятно може да бъде открита. Освен това смятам, че има основателна причина тя да бъде потърсена и че правата на господин Иймс, гарантирани от Четвъртата поправка, не са били нарушени при обиска. Искането се отхвърля и кръвната проба, заедно със свързания с нея ДНК тест, се допускат — обяви Зиглър. — По-нататък? Предполагам, че ще искате процес със съдебни заседатели?
— Да, Ваша чест.
— Много добре. — Зиглър като направи справка с календара си. — Процесът ще започне на единадесети юли, вторник, в десет часа.
40
Килкъни седна в тясната кабина до залата за свиждане. От другата страна на плексигласовата преграда Иймс бе сам и крачеше нервно из голямото помещение от сив бетон. Килкъни опря ръце в преградата, Иймс го видя и се приближи.
— Определено не мина добре — каза той и седна срещу Килкъни.
— Балог не очакваше и да мине, но все пак трябваше да внесе исканията.
— И така, за какво искаше да говорим?
— Работя върху една следа. Все още не знам дали е нещо важно, но може и да се окаже. Какво знаеш за компания, наречена „Виеложик“?
— Френска компания, една от най-големите сред новите биотехнологични фармацевтики. Около седмица преди убийствата Лойд и аз бяхме поканени на вечеря от Шарл Лафит, изпълнителния директор на „Виеложик“.
— Какво?! Къде вечеряхте?
— В къщата му в Манхатън. Лойд и аз се запознахме с него на една конференция. Беше социално мероприятие, но имахме кратък бизнес разговор с Лафит. Той искаше да купи „ЮДжийн“.
— Направи ли ви конкретно предложение? — попита Килкъни.
— Не, просто опипваше почвата. Отказах му, защото наистина не искам да работя за него.
— Какво знаеш за Лафит?
— Всъщност не много — отговори Иймс. — Блестящ учен е и има много пари. Ако се съди по вечерята, която даде, определено има изискан вкус за храната и виното. Лафит разбира от наука, както и от бизнес, и с много агресивен и в двете области.
— Някога чувал ли си за мъж на име Съмнър Дюрок? Той отговаря за сигурността на „Виеложик“.
Иймс се замисли за момент, после погледна Килкъни.
— Не, доколкото си спомням.
— Ами за малка компания на Каймановите острови, наречена „Понт Ньоф“?
— Не. Защо питаш?
— Дюрок притежава „Понт Ньоф“ — поясни Килкъни. — Това е просто холдингова компания. Използва я, за да играе на борсата. Засега единствените акции, които е закупил, са тези на „ЮДжийн“.
— Значи се е опарил като останалите ни акционери.
Килкъни поклати глава.
— Не бих казал. Поставил е акциите ни на къса позиция и когато са паднали, ги е купил обратно, като е спечелил около двадесет и шест милиона долара.
Иймс подсвирна.
— Точно така — продължи Килкъни. — Или Дюрок е най-големият късметлия на света, или е знаел, че акциите ни ще паднат. А за да е знаел това, трябва да е имал нещо общо с убийствата.
— Господи! — Иймс рязко се изправи. — Господи! Трябва да кажем на Тив!
— Оз, чуй ме! Нямаме нищо конкретно засега, нищо, което би могло да те измъкне, но работя по въпроса.
41
16 март
Ню Йорк
Като следваха инструкциите на Грин, Килкъни и Тао пристигнаха в Гринуич Вилидж, във фабрика от началото на века, която беше преустроена в жилищна сграда. Когато влязоха вътре, Грин затвори и заключи вратата. Оголена до стомана и тухли, старата сграда беше превърната в хале, обзаведено обаче хипермодернистично.