— Хидроботът е във водата — каза Недра. — На твое разположение е.
Графичните изображения в различен мащаб и картите върху монитора на Колин започнаха да се оцветяват, щом потокът информация от хидробота бе приет.
— Всички системи работят нормално — обяви Колинс. — Включвам светлините, камерата и витловата система.
Халогенните лампи в предната част на хидробота осветиха кристалночиста вода. Плавното му спускане се забави, после спря, когато витлото на опашката се завъртя в леденостудената вода, за да противодейства на гравитацията. Три малки двигателя за маневриране, скупчени около центъра на тежестта на хидробота, се активираха по зададена от Колинс команда и бавно го завъртяха.
— Силата на сигнала е добра. Хидроботът реагира на подадените команди — каза Колинс. Изображението на монитора му се въртеше бясно.
— Трябва ли да правиш това всеки път? — попита Недра, като затвори очи и потърка слепоочията си. — Знаеш, че ми се завива свят.
Колинс спря въртенето на хидробота.
— Да набележим курс към следващата зона за изследване.
Носът на хидробота се устреми надолу в плавно спускане към дъното. Водата в горните нива на езерото Восток беше кристалночиста — нямаше вятър, течения или приливи, които да вдигнат мътилка. През първите неколкостотин фута от спускането си хидроботът беше отчел незначителни разлики в температурата.
— Мисля, че виждам нещо — каза Колинс, когато хидроботът навлезе в набелязаната за изследване област. Тук водата беше сиво-черна мътилка. — Видимостта пада.
Недра хвърли поглед над рамото на мъжа си:
— Къде е дъното?
— Дълбокомерът отчита още седемдесет и пет фута вода надолу. Доста по-дълбоко, отколкото е наоколо. Може би има разлом в дъното. Мътилката изглежда по-гъста. Мисля, че открихме гейзер.
Щом хидроботът стигна мътилката, Колинс забави спускането му.
— Температурата се покачва.
— Да го задържим тук и да вземем проба.
От носа на хидробота изникна малка пипета. Помпата засмука малко вода в стерилна капсула. След като капсулата бъдеше запечатана, системата за взимане на проби се почистваше и пипетата се прибираше.
— По дяволите, иска ми се да имахме лабораторно оборудване, за да разберем открили ли сме нещо живо.
— Е, налага се да почакаме. Ще научим, като се приберем вкъщи.
Колинс възобнови спускането. Шестнайсет фута по-надолу водата пред камерите стана значително по-чиста. Светлините на хидробота пронизаха плътен облак прашинки, увиснал над дъното. Частиците просветваха в мощния лъч бяла светлина.
— Ще го задържа на трийсет фута над дъното, за да поразгледаме наоколо — каза Колинс. — Температурата на водата сега е към двадесет и четири градуса.
— Сякаш сме в кълбо от сняг.
— Само дето това не са снежинки, а вулканична пепел.
Колинс придвижи хидробота напред, за да огледа песъчливото дъно за някакъв признак, че на него съществува живот.
— Температурата на водата се покачва. Някъде тук трябва да има пукнатина.
— Ако я намериш, не приближавай хидробота прекалено, че ще изпържиш електрониката — предупреди го Недра.
— Знам какво правя — сопна ѝ се Колинс.
Той спря хидробота и бавно го завъртя. На четиридесет и три градуса вдясно Колинс видя как струя частици се издига от грозна скална маса, щръкнала на дъното като счупен зъб на праисторически звяр. Пепелявосивият пейзаж около горещия извор беше осеян с бели петна.
— Боже! Дали е това, което си мисля? — попита Недра.
Колинс преглътна тежко, гърлото му внезапно пресъхна и се сви. Той поведе хидробота напред, като внимателно го плъзгаше към най-близкото поле дъгоцветна белота. Докато скъсяваше разстоянието, сред привидно безформената маса започнаха да се различават дълги и тънки нишковидни израстъци. Колинс спря хидробота точно на един фут над тях. Завъртането с помощните двигатели раздвижи водата и влакната се разлюляха, сякаш вятър минаваше през житно поле. Малки прозрачни същества, подобни на медузи, се стрелнаха пред светлините на хидробота.
— Май засега ще минем и без лабораторно оборудване — каза Недра смаяно.
Колинс не можеше да откъсне очи от екрана.
— Изпратете съобщение на Лабораторията за реактивна тяга: Езерото Восток е живо.
3
25 януари
Ан Арбър, Мичиган
— Кафето вътре става ли за пиене? — попита Нолън Килкъни, докато вървяха към главната заседателна зала.
Лорета Куин, изпълнителен асистент на председателя на Мичиганския консорциум за приложни изследвания, вдигна очи от писмото, което преглеждаше, и му се сопна: