Хеликоптерът се приближи към тях, пилотът явно се опитваше да намери следи от двамата нарушители. Тънки снопчета светлина се плъзнаха по Килкъни и Тао през гъстите клони на секвоята. Хеликоптерът спря за миг и прожекторът се насочи към дървото.
— Мамка му — изсъска ядосано Килкъни, — сигурно е видял отблясъка от очилата ми.
Сведе лице и обхвана слепоочията си с ръце. Хеликоптерът се повъртя още няколко секунди, после се отдалечи и всичко отново потъна в мрак.
— Мислиш ли, че ни забелязаха? — попита Тао.
— Не знам, но най-добре да не чакаме да разберем.
Те затичаха покрай ръба на отводнителния канал, докато стигнаха сляпата улица, където бяха оставили колата си. Изчакаха в сенките, но не забелязаха никой от охраната на „Виеложик“.
— Карай ти — каза Килкъни и подаде ключовете на Тао. — Аз ще те насочвам. Грин, там ли си още?
— Че къде да съм?
— Чудесно. Как да се измъкнем оттук?
45
17 март, 3:45
Ню Йорк Сити
— Здравей, Ню Йорк — извика Тао и най-после наруши мълчанието, което тегнеше над тях по дългия път към Манхатън.
— Ако видиш денонощна аптека, спри — каза Килкъни.
Тя се обърна към него:
— Добре ли си?
— Да. Просто ми трябва нещо.
— Има една в края на пресечката — каза Тао и зави към тротоара.
Килкъни посегна към дръжката на вратата.
— Стой тук — спря го Тао. — В този костюм приличаш на статист от „Лудият Макс“. Аз ще отида.
Килкъни вдигна вежди.
— И си мислиш, че просто ще се слееш с обстановката?
— Жена в плътно прилепнал костюм в Ню Йорк по това време на нощта през уикенда? — попита Тао саркастично. — Дори няма да ме погледнат втори път. Какво ти трябва?
— Нещо за повръщане.
Тао го изгледа, не изглеждаше да му е зле, и каза:
— Връщам се след минутка.
След като тя се върна, те пак потеглиха, после паркираха колата в гаража до студиото и влязоха вътре. Килкъни съблече горнището на костюма си и отиде направо към кухненската мивка.
— Какво правиш? — попита Грин. Тао го гледаше загрижено.
— Извличам доказателства.
Килкъни махна предпазната обвивка от капачката на сиропа от ипекакуана, прочете инструкциите и отпи от бутилката. Надвеси се над мивката и изчака лекарството да подейства. Не чака дълго. Грин и Тао се извърнаха, докато Килкъни повръщаше. Постепенно спазмите утихнаха и той се успокои.
Тао се приближи и протегна ръка да издърпа тапата на мивката. Вонята беше ужасна.
— Недей — спря я Килкъни, дишаше тежко. — Вътре има метална капсула. Трябва да я открием.
— Седни — нареди му Тао и го избута към отворения прозорец.
Прохладният нощен въздух го освежи и отвя част от миризмата от мивката. Като използва гумен маркуч, Тао разми гъстата маса от повърнато и бързо откри металната капсула.
— Това ли е? — попита тя, от ръцете ѝ капеше вода.
— Да — отговори дрезгаво Килкъни.
— Добре. — Тао извади тапата и изплакна мивката. — Добре ли си?
— Да. Не съм повръщал така, откакто напуснах флота. Поне този път няма да имам махмурлук.
— Какво е това? — попита Грин.
— Контейнер с проба от сондата „Пикел“. Открих сондата в лаборатория на четвърто ниво. Повечето от пробите вече бяха извадени, но и една е достатъчна, за да свърже „Виеложик“ с нападението.
Грин извади кутийка джинджифилова бира от хладилника и я подаде на Килкъни.
— Вземи, това ще успокои стомаха ти.
— Благодаря — рече Килкъни и взе бирата. — Докато не открих сондата, не бях напълно сигурен, че компания би организирала военно нападение, но ето го доказателството. А ако от „Виеложик“ са изпратили Дюрок да ограби LV-станцията, нищо чудно да са го накарали да удари и „ЮДжийн“.
— Но как са го направили? — попита Грин. — Ченгетата са установили съвпадение с ДНК-то на Иймс. Цялата история звучи просто невероятно.
Килкъни погледна металната капсула в дланта си.
— Нужно е съвсем малко — само непоклатимо доказателство, за да се покаже, че невероятното е самата истина.
46
17 март, 6:20
Бриджуотър, Ню Джърси
Доминик Мартино съблече костюма си за биохимическа защита и се отправи към външния коридор, където Лафит и Дюрок я очакваха.
— Една от капсулите с пробите липсва — съобщи им тя.
— По дяволите, Съмнър! — изкрещя Лафит. — Как хората ти са допуснали да се случи това?
— Мъжът беше заловен, когато напускаше комплекса на четвърто ниво — отговори Дюрок спокойно. — Не е имал връзка със съучастничката си. Бил е претърсен и хората ми не са открили нищо. Трябва да е скрил капсулата в тялото си.