След малко шофьорът на пикапа извика:
— Взех я.
Дюрок завъртя шевролета и двамата мъже се качиха в него. Отдалечиха се точно когато първите хора започнаха да излизат от близките сгради, за да видят катастрофата.
— Как си? — попита Тао, когато влезе в стаята на Килкъни в университетската болница.
— Отнесох още един удар по главата, но ще оживея. Взеха си капсулата. Дори нямахме възможност да отворим проклетото нещо.
— Учудвам се, че не са те убили.
— Не се оплаквам, но времето ни изтича.
Тао поклати глава.
— Сондата сигурно вече е претопена. Няма начин да намерим нещо, което да бъде идентифицирано като част от нея. Правителството ще трябва да ги натисне по друг начин, за да ги накара да си платят за грабежа.
— С какво, глоби и санкции? Голяма работа, няма що.
— Трябва да бъдеш реалист.
— Чувството ми за реализъм изчезна, когато Дюрок свали самолета ми. От „Виеложик“ убиха осем души в Антарктида, докато преследваха бизнес целите си, а бих се обзаложил на всичко, че те са натопили и Иймс за убийството, за да завладеят „ЮДжийн“.
— Но можеш ли да го докажеш?
— В този момент не ме интересува мога ли да го докажа пред съда. Ние ги разтърсихме, като проникнахме в лабораторията им в Джърси. Време е да се разровим по-надълбоко.
Тао разпозна у Килкъни същото онова желание, което я тласкаше да се завърне в Китай — беше оставила добри хора зад себе си, хора, които заслужаваха да бъдат защитени. За Килкъни Иймс беше такъв човек.
— Какъв е планът ти? — попита тя.
— Отиваме в Париж — отговори Килкъни. — Или поне ти отиваш, докато аз съм закотвен тук под наблюдение.
50
19 март,
Париж
След осемчасовия полет с „Нортуест“ от Детройт Тао пристигна на летище „Шарл дьо Гол“ малко преди единайсет сутринта. След като мина през митницата, тя завлачи куфара си към една от стоянките за таксита. Мургав шофьор хвърли остатъка от цигарата си на тротоара и я смачка с крак, докато тя се приближаваше към колата му.
— Улица „Габриел“ номер две — каза Тао и му подаде куфара си.
— Американското посолство, non? — попита той.
— Oui, посолството — отговори тя, доволна, че тази сутрин няма да ѝ се налага да използва малкото си познания по френски.
Преди града таксито слезе от магистралата към булевард „Периферик“, околовръстен път, който обгръщаше Париж като бетонна огърлица. Шофьорът взимаше завоите, сякаш се състезаваше в Льо Ман. Тао гледаше през прозореца. След пет минути излязоха на Авеню дьо ла Гранд Арме и влязоха в града. Като зави покрай Триумфалната арка, шофьорът продължи надолу по Шанз-елизе към улицата с посолствата.
Когато Шанз-елизе се вля в Плас де ла Конкорд, колата се потопи в морето от коли по площада.
— Можете да ме оставите тук — каза Тао.
Таксито свърна покрай Рю дьо Риволи. Право пред тях се издигаше внушителната сграда на американското посолство, увенчана с два каменни белоглави орела. Шофьорът измъкна куфара на Тао от багажника и тя му плати, пресече улицата и представи документите си на портала на посолството.
Беше заведена до малка, лишена от прозорци заседателна зала, където ѝ предложиха чаша кафе. Няколко минути по-късно в стаята влезе висок, слаб мъж с тъмнокестенява коса, облечен в морскосин раиран костюм.
— Госпожице Тао — каза той провлачено. — Аз съм Удал Уокър, шефът на подразделението на ЦРУ тук, в Париж.
Той го произнесе „Пари“ с удължени гласни.
— Обзалагам се, че това не го признавате често публично — отвърна Тао и му подаде ръка.
Уокър се усмихна.
— Не, госпожо. Официално аз съм просто бюрократ от данъчните служби, така че хората обикновено се стремят да ме отбягват. Цялата ни операция тук е под прикритието на одиторски екип.
— Успяхте ли да намерите информацията, която ви поисках?
— Навън е прекрасен пролетен ден — каза Уокър. — Нека се поразходим.
Тао остави куфара си в заседателната зала и придружи Уокър навън до Рю дьо Боаси-д’Англез. Пресякоха улицата и продължиха по Рю дьо Риволи, като подминаха мястото, където шофьорът на таксито я беше оставил. Стотици хора изпълваха тротоарите пред тях, тъй като улицата минаваше покрай Тюйлери по посока на Лувъра и бе отрупана с ресторанти и магазини.
— Виждате ли онзи обелиск там? — попита Уокър.
— Да — отговори Тао.
— Донесен е от храма в Луксор, подарък от египетския вицекрал за краля на Франция. — Уокър спря на ъгъла, където Рю Роял се пресичаше с Рю дьо Риволи.