— Това да не ти е „Старбъкс“?
— Не, но това е идея. Ще поговоря с шефа да им отпусне малко място тук. Може да излезе добър начин да се изкарат допълнителни приходи.
— Да не си посмял, Нолън. Доколкото познавам баща ти, може да реши, че идеята е чудесна, и да ме уреди с машина за капучино до факса. Има кана с прясно кафе на масата и… — Куин погледна бележките си. — Сателитният прозорец се отваря в четири и четиридесет и пет — имаш само десет минути ефирно време.
— Благодаря, Лорета.
Като влезе в заседателната зала, Килкъни остави папките и бележника си на гранитната маса и си наля кафе в една от тъмносините чаши с логото на консорциума. Навън снегът продължаваше да се трупа и дърветата около сградата се превръщаха в бели привидения.
В едната от папките, които Килкъни бе донесъл, имаше текущи финансови прогнози за биотехнологичната фирма „ЮДжийн“. Мичиганският консорциум за приложни изследвания беше отпуснал няколко милиона долара рискова инвестиция в замяна на голям дял от компанията. Тази инвестиция започна да носи първите си дивиденти, когато Килкъни уреди като по ноти първоначалните публични търгове на „ЮДжийн“ на Уолстрийт, нещо, което го беше направило милионер.
Килкъни все още се удивляваше колко много се бе променил животът му. Преди три години беше лейтенант във военноморските сили на САЩ, командир на отряд морски тюлени и преживяваше само с войнишката си заплата. Сега трябваше да се бори с числа и да помага на млади компании да развият своя потенциал — и да забогатее от това.
— Нарича се сняг — изкънтя дълбок басов глас от вратата и прекъсна мислите му.
— Знам, Оз — отвърна Килкъни, без да вдига глава. — Израснал съм тук.
— Моите съболезнования тогава.
Със своите метър и деветдесет и почти сто килограма, Осуалд Иймс определено притежаваше физическите данни, съответстващи на глас от спектъра на Вари Уайт и Джеймс Ърл Джоунс.
Килкъни се завъртя със стола си. След Иймс в заседателната зала влезе партньорът му, Лойд Сътън.
— Благодаря ви, че дойдохте, господа — каза Килкъни. — Моля, седнете.
Сътън погледна нервно Иймс, който тъкмо сваляше палтото си.
— За какво става въпрос, Нолън? Отчетите от последното тримесечие?
— Отчасти, макар че отчетите са добри — каза Килкъни уверено. — Разполагам и с предварителните разчети на счетоводителите и засега няма изненади.
Килкъни им даде копия от финансовите доклади и накратко изложи по-важното от тях: „ЮДжийн“ имаше печалба, макар и скромна — което си беше постижение за нов играч в наситения с капитали свят на биотехнологиите. Това, което пречеше на „ЮДжийн“ да изгори първоначалния си капитал като някоя от никнещите като гъби интернет компании, беше пълното съсредоточаване на Иймс и Сътън върху „биоинформатиката“ — главната продукция на фирмата, биологическата информация. „ЮДжийн“ се бе специализирала в отделянето на геноми от дългите вериги ДНК, идентифицирането на гени и протеини и определянето на начина им на функциониране в живите организми.
— Някакви новини за последната партида патентовани приложения? — попита Килкъни.
— Все едно отново сме в Дивия запад. — Иймс не успяваше да скрие тревогата си. Учените от Проекта за човешкия геном и „Селера“ се сблъскваха с трудностите на първите картографи на американския Запад. Те също се опитваха да направят първата прилична карта на неизследвана досега територия. Истинската работа се състоеше в изследването на тази обширна непроучена област, а биотехнологичните компании предявяваха претенции — под формата на патенти — над потенциално ценните от търговска гледна точка генни материали.
Треската за генетично злато беше обхванала всички. Така че на това поприще се подвизаваха търсачи в лабораторни престилки и разбойници в тъмни костюми, въоръжени с легални искове и патентовани приложения вместо пистолети.
— По-голямата част от работата ни е чиста и не подлежи на претенции — каза Иймс, — но има няколко линии, за които ще трябва да се борим.
— Затова предпочитам моята част от бизнеса — заяви Сътън. — Патентите върху моята работа се основават на изобретения и процеси, а те са напълно еднозначни. Генетичните патенти са претенция за собственост над появили се по естествен път молекули.
— Да не би да искаш да кажеш, че не трябва да патентоваме това, което Оз и неговият лабораторен екип откриват? — попита Килкъни.
— О, не. Налага се, ако не заради друго, поне за да попречим на някоя компания да ни изключи от потенциално печеливша линия на изследване.