— Да го намерим тогава.
Той я побутна да слезе от леглото, после я заведе до чантичката, която лежеше на пода.
— Сега ще се наведем бавно. Искам да вдигнеш чантичката и да изсипеш съдържанието ѝ на пода.
Мартино го направи и вдигна ръце, така че Килкъни да може да ги вижда.
— Много добре, Доминик. Виждаш ли ключ някъде долу?
Мартино погледна към пода.
— Да.
— Вдигни го много бавно.
Мартино протегна ръка и вдигна ключа.
— Сега отключи белезниците.
Тя опипа за ключалката на гривната на дясната ръка на Килкъни. Напъха ключа, завъртя го и тя се отвори. Отключи и тази на другата му китка.
— Задръж ключа в дясната си ръка и вземи белезниците в лявата.
Мартино се подчини.
— Сега ще се изправим. Готова ли си?
— Да.
Килкъни се изправи и тя го последва. Той хвана лявата ѝ ръка и я изви зад гърба ѝ, взе белезниците и стегна здраво едната гривна около китката ѝ.
— Струва ми се, каза, че си падаш по грубите изпълнения — каза Килкъни. — Сложи другата си ръка между краката.
Килкъни се пресегна отзад между краката на Мартино, сграбчи дясната ѝ ръка и я дръпна. После дръпна лявата ѝ ръка надолу и затвори другата гривна около дясната ѝ китка. Мартино се изправи, доколкото можа. Роклята ѝ беше набръчкана от белезниците, които се притискаха в слабините ѝ.
— Така, сега май ще можеш да си поиграеш единствено със самата себе си, макар че е най-добре да внимаваш, все пак е метал. Което ми напомня… — Килкъни се пресегна между бедрата ѝ и издърпа ключа от дясната ѝ ръка. — Съжалявам за неудобството. Обзалагам се, че ти се иска да си беше сложила някакво бельо днес.
Той вдигна дрехите си и се облече, като остави само якето и вратовръзката. Вдигна шала на Мартино; тъканта беше мека и лека.
— Това шатуш ли е? — попита Килкъни.
Жената кимна.
— Скъп?
— Много.
— Ако си спомням правилно — каза Килкъни, като оглеждаше шала, — това се прави от застрашен вид антилопа — а е застрашен, защото хора като теб носят такива шалове. — Той изтри кръвта от челото си с шала. — Това би трябвало да ми донесе доживотно членство в най-голямата природозащитна организация.
Килкъни хвърли шатуша до крака на леглото, издърпа ножа от матрака и го хвърли встрани. После вдигна тялото на Зара и внимателно я положи на леглото. Оправи дрехите ѝ и я зави със скъпия шал на Мартино.
— Съжалявам, че те забъркаха в това — каза Килкъни на мъртвото момиче. — Лек път.
— Какво правиш? Тя е мъртва.
— Вярно е — отговори Килкъни. — Но не заслужаваше това, което си ѝ сторила. Надявам се, че колата ти е наблизо? Иначе ще изглеждаш доста глупаво, ако тръгнеш така по улиците на Париж.
— В гаража нагоре по улицата. Ключовете са в чантичката ми.
Килкъни я пребърка и намери ключовете, мобилен телефон и черен цилиндричен спрей. Вдигна го към лицето на Мартино.
— Това ли използваха, за да ме зашеметят?
Тя кимна, потрепвайки.
— Какво е и как точно действа?
— Неврален инхибитор. Смущава невро-електрическите импулси в мозъка.
— Все още имам главоболие от него.
— Ще мине без трайни увреждания.
— Как действа?
— Трябва да влезе в кръвообращението. В устата, очите или носа.
— Добре е да го знам — каза Килкъни и прибра спрея в джоба си.
— Ами ключа за белезниците? — попита Мартино.
— Няма да ни трябва. Да вървим.
59
— Там е, под лампата — каза Мартино.
Те подминаха няколко овехтели рена и един фолксваген „Пасат“, преди да стигнат беемвето на Мартино.
— Зет-8 — подсвирна Килкъни, като видя елегантните извивки на колата. — Имаш вкус.
Той натисна копчето за багажника върху ключодържателя и капакът се отвори. Вътре намери черно кожено куфарче, в което беше лаптопът на Мартино.
— Какво има на компютъра ти?
— Какво искаш да кажеш? — попита тя, не разбираше въпроса му.
Килкъни хвърли якето си в багажника и вдигна черното куфарче.
— Какво има в този лаптоп, по дяволите? Тук ли са записките ти за изследванията?
Очите на Мартино се разшириха и тя промълви:
— Да.
— Има ли информация за Иймс?
— Да, и за теб също — отговори кратко тя.
— Покажи ми — нареди ѝ Килкъни.
Той извади лаптопа върху подвижния покрив на беемвето и го включи. Макинтошът се стартира бързо и поиска парола.
— Каква е паролата? — попита Килкъни студено.
— GATCCATCGA.
— ДНК поредица, сладко — подхвърли той, докато набираше буквите. — Къде е информацията за Иймс?
Мартино му обясни в коя директория се намира файлът. Килкъни прегледа бележките ѝ и разбра, че е извлякла ДНК-то на Иймс от клетки, взети от чаша с вода, от която Иймс бе пил по време на вечерята с Лафит в Ню Йорк. От тази проба Мартино беше произвела сперматозоидите, които бяха генетично неразличими от истинските.