— Не знам дали трябва да бъда възхитен или ужасен. Може би по малко и от двете. Какво прахосване на талант! Време е да говорим с полицията.
— Не забравяш ли Роксан Тао?
— Какво? — стресна се Килкъни.
— Проникнала е в лабораторията ми, докато бяхме на вечеря. Дюрок я е хванал. В момента е в имението на Лафит и съм сигурна, че хората на Дюрок ѝ се наслаждават — изсъска Мартино. — Казаха ми, че била доста привлекателна.
— Знаеш ли къде я държат?
— Да, но ако ме закараш в полицията, ще се наложи детективите да вземат заповед и разрешително, преди да претърсят къщата на толкова богат и влиятелен човек като Шарл Лафит. Никой няма да се разбърза да я спасява. А когато най-накрая пристигнат, тя ще бъде мъртва и тялото ѝ ще е изчезнало. Така ще остане само твоята дума срещу тази на Лафит. Но има и алтернатива.
— Каква?
— Да ме размениш за нея.
— Имам по-добра идея. Покажи ми къде е Роксан и ще кажа на властите, че си ми сътрудничила. Вместо смъртна присъда можеш да получиш доживотен затвор, а това е доста съществена разлика. Comprenez-vous?
— Oui — кимна нервно Мартино.
— Много далече ли е замъкът на Лафит?
— На малко повече от сто километра, ще стигнем най-малко за час.
— Не и ако аз карам.
Килкъни отвори предната врата и ѝ помогна да седне. Заради белезниците тя трябваше да подвие крака под себе си. Той извади телефона ѝ от джоба си и набра дълъг номер.
— Компютърният център на консорциума по приложни изследвания, Мичиган — отговори познат глас. — Грин слуша.
— Грин, Нолън е. Попаднах на лаптоп, съдържащ доказателства по случая на Иймс. Можеш ли да вържеш нещо набързо, за да източим информацията? Разполагам с мобилен телефон, който мога да включа към модема на лаптопа. Проблемът е, че съм в кола и имаме по-малко от час, за да го направим.
— Дай ми секунда, докато отворя прозорец за достъп от разстояние.
Килкъни изчака, докато Грин си подсвиркваше и тракаше по клавиатурата.
— Добре, Нолън, готов съм. Свържи се с пряката линия на компютъра ми и аз ще свърша останалото. Ако имаме добра сателитна връзка, можем да извлечем двадесет гигабайта от този лаптоп за по-малко от тридесет минути.
— Благодаря. Ще поговорим по-късно.
Килкъни прекъсна разговора, включи телефона към лаптопа и набра адреса на компютъра на Грин, а после остави лаптопа на пода пред седалката на Мартино и ѝ каза:
— Доминик, на твое място не бих ритал този компютър. Това доста ще ме разстрои.
Мартино каза на Килкъни как да излезе от града и той се качи на N12, националната магистрала, която минаваше западно от Париж през Нормандия и продължаваше чак до Брест. След като излезе на магистралата, Килкъни бързо започна да сменя шестте скорости на беемвето, като на моменти ускоряваше колата до над сто и петдесет километра в час.
Когато наближиха Дрю, от лаптопа се разнесе мелодичен звън.
— Какво пише? — попита Килкъни, без да откъсва поглед от криволичещия път.
Мартино погледна към лаптопа и каза:
— Получил е всичко.
Килкъни намали скоростта, отби от пътя и паркира; не се виждаха други коли. Взе лаптопа и видя, че Мартино му е казала истината. Написа бърз отговор на Грин, изключи лаптопа и го остави на пода.
— Колко ни остава още? — попита той, докато палеше мотора и натискаше газта.
— Около тридесет и пет километра.
— Разкажи ми за замъка на Лафит и ми опиши как изглежда мястото.
— Земите около замъка са доста обширни, хиляди акри — гори, пасбища, градини и речен бряг. Край пътищата се издига висок и гъст жив плет.
— Има ли огради или порти?
— Единствените огради са около пасбищата, заради конете. Лафит има голяма конюшня. Охраняваните порти са две — главният вход и този за прислугата.
— Кой ги пази?
— Има четирима пазачи на смяна по всяко време, броят им се увеличава, когато се организират големи приеми. Камери и сензори за движение са монтирани навсякъде из собствеността, а в самия замък са инсталирани алармени системи.
— Опиши ми сградите.
— Като влезеш през главния вход, ще минеш покрай малка къщичка. Обикновено там пази един човек. Като продължиш по пътя, ще видиш продълговато, ниско каменно здание отдясно — това са конюшните. Отляво има къщи и сервизни помещения. Охраната живее в една от тези сгради. Другите са за работниците, складови помещения и гараж за автомобилите на Лафит. Пътят свършва пред замъка.