— Разкажи ми за главната къща.
— Замъкът е отпреди Революцията. Оформен е като голямо Н. В централната част са общите помещения, в крилата са спалните, кухните и помещенията за прислугата.
Петнадесет минути по-късно Килкъни намали и отби от магистралата близо до Верньой-сюр-Арв, малко историческо градче край река Арв. Няколко километра преди него, отстрани на пътя се появи петнадесет фута висока стена от гъста зеленина.
— Това е границата на имението — каза Мартино.
Килкъни намали скоростта и огледа плета.
— Няма начин да се мине без резачка. Колко далече оттук е къщата на охраната?
— Мисля, че на малко повече от километър.
— Детекторите за движение ще ме засекат, преди да съм се приближил. Къде е главната порта?
— Все напред.
Пътят зави леко и Килкъни видя осветен отвор в живия плет. Отби по алеята и спря така, че лицата им да останат в сянката. Светлината от мощните фарове на беемвето полази по малката къщичка на портала, промуши се през бароковата желязна решетка и се плъзна по поддържаните ливади от другата страна.
— Какво правиш? — попита Мартино.
— Импровизирам — отговори Килкъни и отвори прозореца на колата.
Натисна клаксона и го задържа, докато от къщичката не излезе униформеният пазач. Той вдигна ръка, за да прикрие очите си от блясъка на фаровете, тръгна към беемвето и попита:
— Доктор Мартино, вие ли сте? — Беше разпознал колата, но не можеше да види кой е вътре.
Килкъни протегна ръка през прозореца и натисна спрея, който беше взел от спътницата си. Пазачът вдигна ръце към лицето си и се строполи на земята. Килкъни го завлече в къщичката, като задържа дъха си, за да избегне евентуалното замъгляване на сетивата от миризмата на химическия спрей. Взе пистолета на пазача — деветмилиметров глок — и провери пълнителя. Беше зареден. Вкара пълнителя, зареди един патрон в цевта и провери предпазителя, после натисна бутона, който отваряше вратата, и се върна в беемвето.
— Липсвах ли ти? — попита той Мартино, докато превключваше на скорост и минаваше през портата.
Тя се смръщи с отвращение. Коленете ѝ бяха схванати, а прасците и стъпалата ѝ бяха изтръпнали. Тя изругаваше всеки път, когато колата минаваше през неравност на пътя, тъй като белезниците се впиваха в нея като железен каиш.
— Изглежда почти както си го представях — подхвърли Килкъни, като подкара по главния път към имението.
Бяла дървена ограда опасваше хиподрума, а от другата ѝ страна се издигаше дълга каменна сграда със заострен покрив. Поредица малки квадратни прозорчета нарушаваше монолитността на дебелите стени, а стряхата се извиваше в двойна арка над вратата на конюшнята. Отпред в неясната светлина се очертаваше масивната зидана фасада на замъка на Лафит.
— Това вдясно къщата на охраната ли е? — попита той.
— Да.
Килкъни изключи всички светлини на колата и зави по пътя, който водеше към къщата на охраната. Отби встрани от алеята зад голям подрязан храст и спря.
— Да не си мръднала — каза той, извади ключа от стартера и отвори вратата.
— Надявам се да те хванат, Килкъни — процеди Мартино с нисък и изпълнен със злоба глас. — Тогава ще ти отрежа топките и ще те накарам да ги изядеш, преди да умреш.
— И ти ще ми липсваш.
60
Докато Килкъни се отдалечаваше от беемвето, Мартино чу как автоматичните ключалки на колата да изщракват. Очите ѝ не преставаха да следят силуета на Нолън, който бързо потъваше в мрака. Когато се увери, че е изчезнал, тя се размърда. Прехвърли цялата си тежест на лявото коляно и се облегна в наклонената кожена облегалка. Усети как кръвообращението на крака ѝ се възстановява и острото пробождане на хиляди малки иглички замени безчувствеността.
Пое си дълбоко въздух няколко пъти, после вдигна свития си десен крак нагоре и го изпъна към мястото на шофьора. Постепенно жиленето премина. Тя стегна добре оформените мускули на бедрото и прасеца, после бавно сгъна крака си към себе си. Бедрото опря в гърдите ѝ, а коляното ѝ застина точно под брадичката ѝ.
Левият ѝ крак се разтрепери от усилието да удържа цялото ѝ тяло. Тя сви крака си силно в коляното, докато стъпалото ѝ не опря в задника ѝ. Пое си дълбоко дъх и внимателно прокара окованите си китки около стъпалото. Когато белезниците минаха под пръстите на крака ѝ, тя издиша с облекчение.
Обърна се напред и се отпусна на седалката. И двата ѝ крака горяха от усукванията. Изчака кръвообращението ѝ да се възстанови съвсем и отвори вратата. Вдигна непохватно лаптопа от пода на колата, притисна го към гърдите си и се затича към замъка.