Килкъни се приближи до най-близката сграда, държеше пистолета си на нивото на очите и дулото следваше погледа му. Надзърна през прозореца и видя вътре няколко скъпи автомобила. Даде знак на Тао, че ще продължи към следващата сграда. Зави зад ъгъла на гаража и се огледа за някаква заплаха, но всичко беше спокойно.
Адреналинът се изливаше в кръвообращението на Килкъни и ускоряваше пулса му. Той вдиша през носа и усети как въздухът се спуска в дробовете му, после бавно издиша през устата. Използваше дихателна техника от карате, за да фокусира мисълта си и да концентрира енергията си.
Придвижи се бавно и предпазливо напред, като се оглеждаше за възможни нападатели. Провери бараката с градински сечива, склада и оранжерията. Никакъв признак за опасност и никакъв генератор.
Пое по алеята, която свързваше оранжерията с последната сграда. Постройката беше по-малка от гаража, но приличаше на него по това, че имаше декорирани врати, които гледаха към чакълестия път. Надникна през прозореца и в бледото сияние на лампичките на широкия сервизен панел видя шест големи метални контейнера, разположени по три в две редици. Даде знак на Тао, че е намерил това, което търсят.
Малко след сградата пътят свършваше в пространство без изход, в края на което се гушеше малка пристройка. Когато се приближи, Килкъни забеляза и подробностите: навит маркуч висеше на кука на стената на сградата, две дебели гумени тръби излизаха от предната ѝ част, а точно под корниза имаше помпа за гориво.
Станцията за зареждане беше разположена в центъра на правоъгълна бетонна площадка. Килкъни огледа повърхността ѝ, докато не откри две метални кръгчета — върху едното беше изписано „дизел“, върху другото — „бензин“. Върна се при Тао, която чакаше до сградата с генераторите. Пробва страничната врата. Беше заключена, така че я разби с шут.
— Не мисля, че вътре има някого, но бъди нащрек — каза той на Тао, освободи предпазителя на глока и пъхна оръжието в колана си. — Разкъсай чаршафа на две дълги и няколко къси ивици, докато аз потърся инструменти.
До една от стените в сградата с генератора имаше тезгях с инструменти. Килкъни бързо намери ножици за метал и голям гаечен ключ, какъвто се използваше, за да се развият капаците на подземните резервоари с гориво.
Махна горните части на корпусите на генераторите, за да разкрие моторите, после сряза тръбите за гориво с ножиците за метал. От срязаните тръби на пода покапа газ.
— Готово — обяви Тао, след като свърши с накъсването на чаршафите.
— Добре, последвай ме.
Заведе я в станцията за зареждане и отвори капака на първия резервоар.
— Направи няколко здрави възела в края на дългите ивици и ги спусни вътре.
— Фитил?
— Да. Ще направим два обикновени и два гигантски коктейла „Молотов“.
Той развъртя втория капак и напълни винените бутилки с бензин.
— Готова съм с резервоарите — докладва Тао.
— Дръпни се назад.
Килкъни издърпа маркуча за гориво от станцията, насочи мундщука към дългите ивици плат и ги поръси с бензин. Сивият бетон се навлажни и потъмня. Когато ивиците се напоиха добре, той пусна маркуча и вдигна двете винени бутилки.
— Запали ги.
Тао драсна клечка кибрит и запали влажните парцали, които се люлееха от гърлата на бутилките. Жълто-оранжеви пламъци близнаха лентите, после бързо полазиха по тях, като поглъщаха жадно плата. Килкъни се затича към отворената врата и запрати бутилките вътре. Първата се приземи между генераторите и се разби върху бетонния под. Втората полетя към стената, точно под електрическия сервизен панел. Пламъците се устремиха нагоре по стената и загълтаха разлетия бензин.
Една по една локвичките гориво в генераторите започнаха да се запалват. Огънят се разпространяваше бързо. Килкъни се върна тичешком при Тао и извика:
— Пали и бягай.
Тя драсна още една клечка и я хвърли в локвата бензин. Дългите ивици плат дадоха посока на огъня и той пое към резервоарите с гориво. И двата резервоара бяха пълни повече от половината, а горната им част беше наситена с избухливи изпарения.
Килкъни и Тао усетиха труса зад тях, когато огромно огнено кълбо изригна от помпата и погълна станцията за зареждане. Пламъците осветиха сградата с генераторите и тя заприлича на злокобен тиквен фенер.
62
Прозорците на замъка се разтресоха от тътена на далечната експлозия. После лампите угаснаха. Зловещият жълто-червен блясък, нахлуващ отвън, осигуряваше единствената светлина в кабинета на Лафит.
— Всички да залегнат! — изкрещя Дюрок, като приклекна и пропълзя към прозореца.