Горящ от нетърпение да подкарам колата, аз установих, че не зная накъде да тръгна. Отникъде не се чуваше шум на мотори. Само вятър.
— Къде отидоха? — изчегърта гласът ми.
Той се свиваше на празното място отпред, където обикновено шофьорите оставят багажа на пътниците.
— Не знам — изстена.
И загуби съзнание.
Твърде добре знаех, че крадците са безчестна пасмина. Бяха простреляли съучастника си. И вероятно му бяха определили среща за подялба на плячката, на която нямаха намерение да отидат.
Самият аз се спасявах с бягство и не можех да се обадя в полицията. Ако този тип въобще ми кажеше нещо, то щеше да бъде, за да ме отведе в поредния капан.
Седях си и се надявах те да се върнат, а вече имах в ръцете си оръжие. Но за какво ли им трябваше да се връщат? Имаха пътната чанта, тъпкана с пари. Имаха моя портфейл. Дори имаха моя дипломатически паспорт.
Всичките ми кредитни карти бяха в портфейла. Но и без това не бих могъл да ги използвам. В мига, когато покажа някоя от тях, кредитните фирми ще научат къде съм. И цялата глутница ще се сбере от всички краища на света, за да ме пребие с камъни.
Не смеех да се обадя на Мудур Зенгин.
И само от мисълта да се върна в Истанбул по челото ми изби пот.
Ако се обадя в нашия нюйоркски офис, сигурно ще ме издадат.
Бях в Съединените щати, без пукнат цент в джоба. И нямах нищо ценно, което да продам. Студената зима още не бе отминала и не бях сигурен дали ще оцелея, като спя по пейките в парка.
Я почакай.
Знаех къде имаше пари.
Пълен сейф.
Все още беше рано.
Колкото и да беше отчаяна постъпката, нямах друг избор, освен да се изправя срещу опасността.
О, от идеята да отида там студени тръпки полазиха по гръбнака ми. Но пък никой дори не би заподозрян, че съм отишъл точно на това място.
Все пак щях да изпълня дълга си и да възпра Хелър!
Запалих двигателя на таксито.
Насочих се към изхода от Спринг Крийк Парк. Отклоних се от пътя край Джамайка Бей и поех на северозапад. Минах по няколко улици и потеглих към Манхатън Бридж. Прекосих го и завих надясно, излязох на булевард „Франклин Д. Рузвелт“. Завих към Роксентър Плаца.
Зъбите ми скърцаха, но аз решително и тайно се прокрадвах към жилището на мис Пинч.
Глава шеста
Спрях таксито в една пресечка на три квартала от апартамента на мис Пинч. Все още беше ранен следобед и знаех, че разполагам с предостатъчно време.
Струваше ми се твърде жалко да не прикрия отново следата си с взрив, но вече нямах бомбички. Шофьорът си лежеше на пода на колата. Не кървеше кой знае колко. Дишаше едва-едва. Така му се падаше.
Изтрих местата, където можеха да открият отпечатъци от пръстите ми. Да, твърде жалко, че не можех да прикрия следите си по правилния начин. Така поемах риск, а в Апарата ни учат никога да не правим това.
Тогава ме осени вдъхновението. Струваше ми се вероятно, че радиостанцията в колата е изправна, а шофьорът просто ме е излъгал.
Внимавах да не оставя отпечатъци. Включих радиостанцията и натиснах бутона на Микрофона.
— Диспечер — повиках.
— Да — отвърна тя.
Аха, излъгал ме е!
— Госпожице, обажда се полицай О’Грънти. Вашето такси номер 73 е запречило една улица — дадох й адреса. — А шофьорът вдига страшен скандал. Разправя, че бил член на банда, която се канела да ограби Христос. Даже се преструва, че е ранен, нацапал се е с червена боя. Моля ви, обадете се на психиатрите в болницата „Белвю“ и им кажете да изпратят линейка.
— Веднага, полицай — отвърна тя. — Винаги съм подозирала, че тоя „бибипец“ е побъркан.
Окачих микрофона на кукичката. Взех си сака и се махнах. Решението на проблема не беше идеално, защото нищо не взривих. Но ако той се опиташе да ме опише, никой не би слушал бръщолевенето на един луд. Току-виж дори го пъхнат в стаята на доктор Кроуб! Тази мисъл ме развесели. Все пак си прикрих следите.
Сега идваше ред на опасната част от плана — мис Пинч. Бих излъгал, ако твърдя, че докато вървях към нейния апартамент, кожата ми не настръхваше. Но бях толкова твърдо решен да изпълня свещения си дълг и да съсипя Хелър, че дори не си позволявах да треперя. Някои неща просто трябва да бъдат направени, каквото и да се случи после.
Мис Пинч или Кенди щяха да се приберат от работа чак след няколко часа. Слязох по стъпалата край кофите за боклук. Хвърлих един поглед на съдържанието им — хартиени кърпички, изцапани с кърваво червило, кутии от бира, недопушена цигара с марихуана и сцепена гумена палка. Само това исках да зная — те още живееха тук и се отдаваха на любимите си занимания.