Това беше най-радостното изказване, което чух за целия ден! Свалих си шапката и смъкнах от раменете палтото от меча кожа. Сложих екрана на кушетката за прегледи и се настаних на стол. По-добре беше да се чувствам удобно. Исках да се уверя абсолютно, че този женски лепъртидж е напуснал Турция.
Посегнах да пипна своя „знак за ранг“, както правят мнозина офицери. Ръката ми стисна само въздух.
Погледнах.
Нямаше го!
Някъде съм го загубил!
Когато не успях да намеря истинския си знак, взех за малко изумрудения медальон на Утанч, колкото да си придам необходимата важност. И имах намерение още същия ден скришом да го върна в чекмеджето с бижутата. О, Богове, тя ще изпадне в такава ярост, че въобще да не мога да припаря до вилата!
Я почакай. Къде бях, когато го пипнах за последен път? Не си спомнях.
Изфучах в коридора. И едва не си ударихме главите с Прахд.
— Да си намирал знак за ранг? — писнах насреща му.
Той изсъска:
— Шът!
Натика ме обратно в кабинета.
— Не вряскайте така. Свалил сте палтото си. Не можете да тичате пред хората с волтарианска униформа! Вземете това.
Издърпа лекарска престилка от някакъв шкаф и я бутна в ръцете ми.
Овладях нервите си колкото да навлека престилката. Ръкавите се оказаха прекалено дълги.
— Знакът, който показваше моя ранг — обясних му. — Изчезнал е. Моля те, помогни ми да го намеря.
— Съжалявам. Сега трябва да направя една операция. Просто си припомнете къде сте ходил и потърсете на тези места.
Мъдър съвет. Отидох в операционната, която използвахме предишната нощ. Там работеха чистачи и санитари. Не бяха виждали медальон със зелен камък.
Минах през помещението, където наблюдавах през еднопосочното стъкло. На пода нямаше нищо.
Блестяща идея — обадих се на таксиметровия шофьор и почаках със слушалката в ръка, докато той претършува своята кола. И там го нямаше.
Примолих му се да отскочи до летището и да огледа навсякъде. Обеща да ми се обади след малко.
Крачех неспокойно из кабинета. О, Богове, Утанч щеше да пищи от гняв и да разхвърля всичко като ураган дни, седмици, месеци наред! Това беше най-големият скъпоценен камък сред всички други в чекмеджето. Сигурно струваше поне петдесет хиляди долара!
А това ми напомни за моето финансово състояние. Съвсем скоро щяха да ме налетят отново онези лешояди от кредитните фирми. Въобще нямах представа още колко дължа след пътуването си до Щатите, но едва ли беше по-малко от половин милион. Вече нямах никакъв шанс да измъкна още пари от болницата или от Фахт Бей. При сегашното положение може би щяха да се задоволят с продажбата на вилата и слугите. Но ако купя друг медальон, за да не бъде забелязано изчезването на предишния, заради натрупаните сметки току-виж продали и мен!
Не, немислимо беше да купувам медальон! Самата мисъл за поредната сметка ми смрази кръвта.
Мина час. Обади се таксиметровият шофьор. Не, нямало никакъв медальон по подовете в летището, никой не го бил предал на гишето, а сега съм му дължал още петнадесет долара за разходи! Ядосах се. Не само че ми забърка още по-голяма каша с кредитните фирми, като ми накупи всичките онези дрехи, ами и не можеше да свърши най-простото нещо — да намери медальона! Но не му се разкрещях. Беше единственото подобие на приятел, който имах. Просто тряснах слушалката.
Обезсърчено заключих вратата на кабинета и се свлякох на стола.
Графинята се бе прехвърлила за следващия полет от Истанбул и сега беше на път за Брюксел, където й предстоеше нова смяна.
Явно се бе разшетала из чакалнята за транзитни пътници. Там имат доста поносим щанд за закуски и вестници и тя бе инвестирала значителна част от парите си. Сега в скута й стърчеше купчина от списания. Разгръщаше някаква френска щуротия на име „Ох, тези жени“.
Но не ме спохождаше вълната на облекчение, че тя е напуснала Турция и с всяка секунда се отдалечава от мен.
Може би се чувствах потиснат заради модното списание. Тя не знаеше френски, но тези огромни цветни снимки не се нуждаеха от пояснения. Не знам тя какво разбираше. Но на мен снимките ми крещяха „Скъпотия!“. Вече бях мъж с опит относно женските одежди!
Постепенно настроението ми се подобри. Тези великолепни цветни изображения на заели чудати пози модели в невероятно нелепи дрехи щяха да струват цяло състояние на Хелър! Парижките модни дизайнери въобще не поглеждат фигурите на своите клиентки, те надничат само в банковите им сметки. И тъй като според мен те очакват и едното, и другото да е с внушителни размери, зачудих се защо тези модели винаги са кльощави като пилешки кокалчета. Светът на женската мода е особено смахнат. От бързия оглед на списанието установих, че в момента французойките предпочитаха да изглеждат така, сякаш са взели облеклата си от кофите за боклук.