— Моля ви, не казвайте на мис Агнес, че живея с мис Пинч.
Бери поклати глава.
— Няма. Инксуич, сигурно имаш твърде лошо мнение за мен, щом мислиш, че говоря с мис Агнес. Да не съм луд. Поне още не са ме освидетелствали, въпреки работата, с която се занимавам.
— Значи ставаме двама — казах аз.
Но това беше лъжа. Да си юрист на „Уолстрийт“ въобще не може да се сравнява по трудност със задълженията на един офицер от Апарата. Излязох от кабинета му.
Бях убеден, че Бери не разбираше колко е сериозно ставащото в Обединените нации. Непременно трябваше да възпра Хелър, преди той да унищожи всичко.
Спрях едно такси и скоро се озовах на „Мес Стрийт“ 42.
Грамадният „Екскалибър“ на Медисън беше оставен пред входа и някакво начинаещо репортерче лъскаше старателно многото квадратни метри хромирана стомана.
Качих се в залата. Точно както подозирах, всички се бяха отпуснали. Вътре се щураха само няколко репортери. Едновременно звъняха едва пет-шест телефона, а половината от петдесетте телетайпни машини не работеха.
Медисън седеше в претрупания си кабинет, метнал крака върху бюрото, с блага усмивка на младежкото, честно и сериозно лице.
— Смит, влезте! — покани ме той. — Седнете. Цял ден не съм ви виждал.
Почувствах се оскърбен. Нима никой никога не забелязваше, че отсъствах седмици, дори месеци?
Изведнъж си спомних, че имам стари сметки за уреждане с него.
— Май не постъпихте много умно, като отпратихте доктор Кроуб — кисело казах аз.
— Фитъс П. Кроуб ли? — засмя се Медисън.
— Да, доктора, когото пъхнахте в лудницата.
— Смит, как можа да ви хрумне такава щуротия?
— Нали повикахте линейка от психиатрията.
— А, разбрах. Вашите хора не се върнаха, за да им обясня. Веднага след като го отведоха, аз се обадих на главния психиатър в „Белвю“. Стори ми се, че Кроуб гори от желание да реже хора, както е с всички психиатри, затова му дадоха собствена лаборатория и отговорна длъжност. Нима си помислихте, че ще похабя толкова ценен човек? Господ да ме пази от такива грешки. Как ще пълним вестниците с ужасии, ако не са психиатрите? Но би трябвало да го поошлайфам малко, преди да го използвам. Смит, трябва по-грижливо да си изпипвате работата. И ми се иска да знаете малко повече за връзките с обществеността. Трудно се работи с аматьори. Нали онзи смахнат „бибипец“ можеше да ме убие. Явно не знаете достатъчно за психиатрите, иначе щяхте да го пратите направо в болницата, а не да го пускате да размахва скалпели срещу колегите ви. Смит, психиатрията е предназначена за обществеността, не за хората с тежест.
Забелязах, че има опасност да бъда смъмрен.
— Стига толкова заяждане — казах му. — По-добре да не си отваряте устата. Уистър подклажда нова сериозна опасност, а вие какво правите? Почти нищо. Историята с Атлантик Сити беше преди седмици, отдавна е издишала…
Медисън рязко смъкна краката си от бюрото. Приведе се към мен и ме зяпна изненадано.
— Издишала ли? Боже, опази ме от непрофесионалисти! През всички тези седмици историята винаги е на първа страница. Постигнахме рекорд! И повечето ми служители сега са в Трентън, щат Ню Джърси, за да раздухат всичко отново!
Той сграбчи огромна пачка изрезки.
— Вижте това! Губернаторът на Ню Джърси съвсем се е побъркал от кражбата на Атлантик Сити! Продължава да твърди, че градът още бил част от щата. А вижте какви бунтове организирахме там — жителите отказват да плащат щатските си данъци. В съда на Ню Джърси се вдига страшна пушилка и щатската полиция арестува Гениалното хлапе, защото е откраднал града. Вижте и това — насила отвеждат Гениалното хлапе в съдебната зала и всички присъстващи мятат по него празни бутилки от уиски, за да обещае, че няма да продаде Атлантик Сити на щата Невада.
Докопа друг лист.
— Ето ги заглавията за утрешния брой!
Погледнах какво щеше да има на първа страница в „Нюйоркски мръсотии“.
Стъписаният губернатор днес бе принуден да застане лице в лице срещу грубата реалност — не само Атлантик Сити, но и целият щат Ню Джърси може би принадлежат на Дж. Т. Уистър, отскоро прочут като „Гениалното хлапе“.